— Джоел, какво правиш? Не ме ли слуша, когато обяснявах колко важен е този изпит?
— Много добре знам.
Ким се втренчи в теста.
— Според мен трябва да разговаряш с директора — най-сетне рече той и написа бележка до училищната канцелария.
Отлично, каза си Джоел и взе бележката.
Стигна канцеларията и отвори вратата. Този път Флорънс наистина работеше усърдно и помещението беше тихо, ако не се смята дращенето на перата върху хартията.
Когато Джоел влезе, Екстън вдигна поглед. Днес чиновникът носеше синя папийонка, в тон с тирантите.
— Джоел? Да не би вече да е пети час? — попита той и хвърли поглед към часовника в ъгъла, а после си намести очилата. — Не…
— Пратен съм да се срещна с директора — отговори Джоел и подаде бележката.
— Ох, Джоел — обади се Флорънс. — Какво си направил този път?
Джоел седна на един от столовете до стената на канцеларията. Екстън беше скрит от погледа му от високата дървена преграда.
— Джоел — настоя Флорънс и скръсти ръце. — Отговори ми.
— Не бях подготвен за изпита.
— Майка ти каза, че си напълно уверен в себе си.
Джоел не отговори. Сърцето блъскаше нервно в гърдите му. Част от него отказваше да повярва в стореното. И по-рано беше забравял домашни или не беше успявал да се подготви. Никога обаче не беше провалял завършването на клас умишлено. Това означаваше, че през всяка от четирите си години в Армедиус се е провалял поне по един предмет. За такива работи изключваха учениците.
— Е, каквото и да е — рече Флорънс и погледна бележката, — ще се наложи да почакаш няколко минути. Директорът е…
Вратата на канцеларията шумно се отвори. На прага застана Нализар, облечен в червения дълъг до глезените ритматистки кител.
— Професор Нализар? — попита Екстън и се изправи. — Нуждаете ли се от нещо?
Нализар нахълта в помещението. Русите му коси бяха стилно сресани на вълни. Не личеше той да носи китела на Фич — този изглеждаше твърде нов и му прилягаше твърде добре. Джоел тихо изсумтя от недоволство. Значи Нализар беше принудил Фич да му даде китела си пред целия клас, макар да имаше свой, предварително подготвен.
— До вниманието ми стигна — подзе Нализар, — че допускате обикновени ученици да разнасят съобщения и да прекъсват ценното време на ритматистите за тренировки.
Флорънс пребледня, обаче Екстън не изглеждаше ни най-малко сплашен.
— Господин професор, имаме съобщения, които трябва да се доставят в класните стаи. Дали предлагате да принуждаваме професорите по ритматика да идват в канцеларията и да проверяват за съобщения през всяко междучасие?
— Не ставайте смешен — рече Нализар и махна с ръка. — Прекъсванията са неизбежни. Аз съм загрижен за интегритета на ритматическия кампус. Не е прилично из него да се размотават ученици, на които не им е там мястото.
— И какво предлагате да се направи по въпроса? — равнодушно попита Екстън. — Да пращаме ученици ритматисти с поръчки? Навремето помолих да ни дадат един такъв ученик, но ми се каза, че тяхното време е „твърде ценно“.
— Госпожице Мънс, влезте, ако обичате — тросна се Нализар. В канцеларията се потътри момиче с бяла пола. Къдравите ѝ червени коси изпъкваха ярко на фона на сивия пуловер. Това беше момичето от класа на Джоел по математика.
— Госпожица Мънс показа необичайна неспособност да се справи с основите на ритматиката — съобщи Нализар. — Тази липса на отдаденост може да представлява огромна опасност и за нея самата, и за хората, които ще воюват редом с нея. Решено беше тя да понесе някаква форма на наказание и затова всеки ден след часовете си по избираемия предмет за лятото ще идва в канцеларията и ще изпълнява вашите поръчки в кампуса на ритматистите.
Момичето тихо въздъхна.
— Предполагам, че това ще е приемливо? — попита Нализар.
Екстън кимна след кратко колебание.
Джоел обаче усещаше, че почва да кипи.
— Направихте това заради мен.
Нализар най-после го погледна и се намръщи.
— А ти си…?
— Доста труд сте си направили, само за да държите едно момче вън от вашите класни стаи — заяде се Джоел.
Нализар го огледа отгоре надолу, после вирна глава.
Прахове!, рече си Джоел. Той наистина не ме познава. Толкова ли не обръща внимание?
— Нагъл хлапак — произнесе с безразличие Нализар. — Трябва да направя тази стъпка, за да гарантирам, че учениците ритматисти няма да бъдат обезпокоявани сега и в бъдеще. — И горделиво излезе от канцеларията.
Момичето с червените къдрици седна на един от столовете до вратата, отвори тетрадката си и почна да рисува.
— Не мога да повярвам, че го направи — каза Джоел, докато сядаше отново.