— Не мисля, че му пука точно за тебе — отговори момичето, като продължаваше да рисува. — Много държи на контрола. Това е просто още един начин да го постигне.
— Той е грубиян — изръмжа Джоел.
— Предполагам, че разсъждава като войник — отвърна Мелъди. — И иска да поддържа разделението между ритматистите и останалите. Каза, че трябва да внимаваме как се държим сред обикновените хора. Каза, че ако не се държим на висота, ще си навлечем разни подмазвачи, които ще се месят в работата ни. Това…
— Мелъди, миличка — обади се Флорънс. — Ти говориш несвързано.
Момичето примигна и вдигна поглед.
— Ох.
— Чакай малко — рече Джоел. — Не трябваше ли да се върнеш в час с Нализар?
Момичето направи гримаса.
— Не. Аз… добре де, той един вид ме изрита.
— Изрита те? — попита Джоел. — От класа? Какво си направила?
— Моите кръгове не били достатъчно добри — отговори тя и театрално щракна с пръсти. — Всъщност какво толкова има в кръговете? Всички са направо луди по кръговете.
— Дъгата на една Отбранителна линия е от жизнена важност за структурната цялост на защитния периметър — отговори Джоел. — Ако в кръга ти има неправилна дъга, ще бъдеш победена в мига, когато някое тебеширче се добере до стената ти. Очертаването на правилен кръг е първото и най-важно ритматическо умение!
— Прахове! — възкликна Мелъди. — Звучиш досущ като професор. Не е чудно, че всички ученици те смятат за особен!
Джоел се изчерви. Излизаше, че даже ритматистите мислят, че той се е фокусирал прекалено много върху ритматиката.
Отвори се задната врата на канцеларията.
— Флорънс? — попита директорът. — Кой е следващият?
Джоел стана и срещна погледа на директора. Грамадният мъж се намръщи и мустакът му провисна.
Флорънс прекоси канцеларията и му подаде бележката от професор Ким. Директорът я прочете, после изпъшка — мощен, бумтящ звук, който сякаш отекваше.
— Влез тогава.
Джоел заобиколи преградата. Флорънс поклати съчувствено глава, когато той мина край нея и влезе в кабинета на директора. Дървената ламперия беше от отлично орехово дърво, килимът беше тъмнозелен. Разни дипломи, похвали и препоръки висяха по стените. Директорът Йорк имаше грамадно писалище, подобаващо на внушителната му физика. Той се разположи и махна на Джоел към стола пред писалището.
Джоел седна. Чувстваше се дребен пред красивото писалище и внушителния му стопанин. Беше влизал в този кабинет само три пъти — в края на всяка година, когато се беше провалял по някой предмет. По килима зад него се чуха стъпки. Появи се Флорънс с една папка. Подаде я на Йорк, оттегли се и затвори вратата. Кабинетът нямаше прозорци. Два фенера се въртяха тихичко на стените.
Йорк се зачете в папката и остави Джоел да седи мълчаливо и да се поти. Листовете шумоляха. Фенерите и часовникът тиктакаха. Мълчанието се проточи и Джоел почна да се съмнява в плана си.
— Джоел — продума най-сетне директорът със странно мек глас, — осъзнаваш ли каква възможност отхвърляш?
— Да, господине.
— Не допускаме в Армедиус децата на останалите членове на персонала — продължи Йорк. — Допуснах теб като лична услуга за баща ти.
— Давам си сметка за това, господине.
— Досега да съм изгонил всеки друг ученик. Знаеш, че съм пропъждал и синове на рицари-сенатори. Изгоних праплеменника на самия Монарх. А с теб се колебая. Знаеш ли защо?
— Защото учителите ми казват, че съм умен ли?
— Надали. Твоята интелигентност е причина да те изключа. За мен е много по-желателно да имам дете със слаби способности, което се труди упорито, отколкото дете с голям потенциал, което го похабява.
— Господин директоре, старая се. Наистина…
Йорк вдигна ръка и го накара да замълчи.
— Вярвам, че водихме подобен разговор миналата година.
— Да, сър.
Йорк поседя малко, после измъкна лист хартия. Имаше множество официални на вид печати. Не беше искане за учител за поправителен изпит. Беше формуляр за изключване.
Паника обзе Джоел.
— Причината да ти дам още един шанс, Джоел, бяха твоите родители — каза Йорк и извади писалка от поставката.
— Господин директоре — отговори Джоел, — сега наистина разбирам, че съм…
Директорът отново го прекъсна с вдигната ръка. Джоел скри раздразнението си. Щом Йорк не му позволяваше да говори, какво можеше да направи той? Снощи, в тъмнината, лудешкият план му се струваше умен и дързък. Сега Джоел се тревожеше, че планът ще се взриви под носа му.
Директорът започна да пише.
— Нарочно се провалих на този изпит — каза Джоел.
Йорк вдигна поглед.