— Професор Фич седи ей тук — каза Джоел и посочи. — Вероятно може да чуе всичко, което казваш.
— Определено мога — обади се Фич, докато дращеше в една тетрадка.
— Ох — рече Мелъди и потръпна.
— Странно момиче си ти — каза Джоел.
Мелъди се отпусна назад, скръсти крака под полите си и въздъхна мелодраматично.
— Може би и ти щеше да си странен, ако беше принуден да живееш в печално и неумолимо робство.
— Робство ли? — попита Джоел. — Би трябвало да си горда, че си избрана.
— Да съм горда? Че съм принудена да гоня кариера от осмия си рожден ден? Да ми се налага да прекарам целия си живот в слушане как ако не се науча да рисувам тъпия кръг, това може да ми струва живота, или дори да струва безопасността на целите Съединени острови? Да съм горда, че нямам свобода и собствена воля? Да съм горда, че в крайна сметка ще ме откарат да воювам в Небраск? Смятам, че имам поне малко право да се оплаквам.
— Или просто си глезена.
Мелъди се ококори, изохка, стана и грабна големия скицник. Отдалечи се с маршова стъпка зад ъгъла в другия коридор и без да ще, събори камара книги.
— Ако обичаш, Джоел, повече работа и по-малко спорове с другия ученик — каза Фич, без да вдига поглед от книгата си.
— Извинете — отговори Джоел и взе един тефтер.
Фич имаше право — работата вървеше по-бързо, отколкото Джоел очакваше в началото. Въпреки това беше скучно. Каква беше целта? Дали „важният проект“ не беше само предлог да се опреснят училищните архиви? Може би директорът искаше да издири стари възпитаници на училището и да ги накара да дарят пари или нещо друго.
След всичко, през което мина, за да се добере до обучението при Фич, искаше да участва в нещо интересно. Не беше нужно да е зрелищно. Но чак пък архиварство?
Докато работеше, Джоел установи, че се е отнесъл в мисли за Небраск. Работата на Фич имаше нещо общо с причината за посещението на инспектора. Наистина ли се отнасяше до Лили Уайтинг?
Навярно беше избягала в Небраск. Мелъди може и да не искаше да ходи там, но за Джоел онова място звучеше страшно вълнуващо. Тъмният остров посред всички останали; остров, на който ужасни и опасни тебеширчета искат да избягат и да наводнят другите острови.
Там ритматистите поддържаха огромен тебеширен кръг с размерите на цял град. От външната страна лагерите и патрулите работеха да задържат тебеширчетата вътре. А тебеширчетата отвътре нападаха линиите, опитваха се да ги разкъсат и да си проправят път навън. Понякога успяваха и ритматистите трябваше да се бият.
Диви тебеширчета… тебеширчета, които могат да убиват. Никой не знаеше кой ги е създал. Джоел обаче можеше да си представи онзи кръг, очертан върху излят в земята бетон. Говореше се, че бурите са най-лошото нещо. Въпреки че по-голямата част от кръга се предпазваше с тенти, водата успяваше да се процеди, особено откъм страната на дивите тебеширчета, да отмие начертаното, да направи пробойни…
Големият часовник в ъгъла бавно отмерваше времето до пладне, когато свършваха часовете по избираемите предмети. Джоел работеше с регистрите, опитваше да се съсредоточи, ала в ума му нахлуваха мисли за тебеширчетата и ритматическите кръгове.
Най-сетне затвори последния тефтер и потърка очи. Часовникът показваше дванадесет без четвърт. Джоел стана да протегне крака и отиде при професор Фич.
При приближаването му професорът набързо затвори тетрадката си. Джоел зърна някаква рисунка на страницата. Ритматическа ли беше? Кръг, който е разкъсан?
— Да, Джоел? — попита Фич.
— Почти е време да си вървя.
— А, така ли? Хъм, да, наистина. Така е. Как мина проучването?
Какво проучване, удиви се Джоел. Съмнявам се, че това е точната дума…
— Успях да отметна тридесетина имена.
— Успя ли? Отлично! Значи можеш да продължиш утре.
— Господин професоре, не искам да звуча невъзпитано, но… хмм, ще ми е от помощ да знам целта на тази работа. Защо проверявам в тези регистри?
— Ах. Е, хмм, да. Не знам дали мога да ти кажа това.
Джоел вдигна глава.
— Има нещо общо с инспектора, който посети училището, нали така?
— Наистина не мога да кажа…
— Директорът вече ми каза това.
— Каза ли ти? — Фич се почеса по главата. — Добре тогава, предполагам, че можеш да знаеш. Но наистина не бива да ти казвам повече. Ти ми кажи, при твоето проучване натъкна ли се на нещо… подозрително?
Джоел сви рамене.
— Честно казано, малко е страшничко да преглеждам цели списъци с мъртъвци. По някакъв начин всичко може да е подозрително, тъй като няма много подробности. Изглежда повечето са починали от болест или старост.