— Някакви инциденти? — попита Фич.
— Няколко. Отбелязах ги, както ми заръчахте.
— Ах, много добре. Тази вечер ще ги прегледам. Отлична работа!
Джоел стисна зъби. Но защо? Какво търсите? Има ли някаква връзка с момичето, което избяга? Или само аз се надявам да е така?
— Е, бягай тогава. И ти, Мелъди. Можеш да си вървиш по-рано.
След секунди Мелъди вече беше навън. Джоел постоя още малко и се помъчи да реши дали не трябва да попритисне Фич още малко. Обаче стомахът му изкъркори и поиска обяд.
Тръгна за храна, решен да намери как да накара Фич да му покаже книгата.
08
Джоел прекоси моравата по посока на столовата. Кампусът не беше много пълен; повече от половината ученици бяха заминали за лятото. Голяма част от персонала също почиваше през лятото и дори някои професори бяха заминали — за Франция или джосеунска Британия, за да правят проучвания или да участват в симпозиуми.
Въпреки това беше вероятно по обед столовата да е малко претъпкана, затова той заобиколи сградата и се шмугна през една задна врата в кухните. По правило там не се разрешаваше влизането на ученици, обаче Джоел не беше кой да е ученик.
Този ден самата Хекстилда наглеждаше приготвянето на обяда. Едрата жена кимна на Джоел.
— Джоел, момко — рече тя с подчертано шотландския си акцент, — радваш ли се на първия ден от лятната ваканция?
— Прекарах го затворен в тъмницата на един професор — отвърна Джоел. — Даде ми да чета регистри.
— Ха! Е, трябва да знаеш, че аз имам новини!
Джоел вдигна вежда.
— Син ми изкара на цялото семейство разрешителни за път, за да посетим родината! Заминавам след един месец!
— Това е фантастично, Хекстилда!
— За пръв път някой МакТавиш ще стъпи на родна земя, откакто прадядо ми е бил прокуден. Мръсните му Слънчеви. Принуждават ни да търсим разрешение да посетим родината си.
Шотландците се бяха удържали доста време в Хайлендс и се бяха борили срещу нашествениците от ДжоСеун, преди да бъдат изтласкани. Беше почти невъзможно човек да убеди някой шотландец, че страната вече не е тяхна.
— И тъй, би ли искала в чест на събитието да ми дадеш един сандвич, за да не чакам на опашка?
Хекстилда го изгледа строго. Но след по-малко от пет минути му даде един от добре натъпканите сандвичи, които бяха нейна запазена марка. Джоел отхапа залък и се наслади на соления вкус на опушената на дърва треска, излезе от кухните и тръгна през кампуса.
Нещо ставаше — държанието на директор Йорк, начинът, по който Фич затвори тетрадката, когато Джоел се зададе… подозрително беше. Как би могъл да участва по-сериозно?
Фич наистина ме предупреди, че животът на ритматиста не е бляскав, напомни си той. Но трябва да има някакъв начин.
Навярно можеше да узнае какво проучва Фич, когато е сам. Джоел се замисли за малко. После погледна последните няколко хапки от сандвича в ръката си и в ума му се оформи идея. Завтече се обратно към столовата.
След няколко минути излезе от кухните с още два сандвича в книжни кесийки. Притича през моравата към канцеларията.
Когато влезе, Флорънс и Екстън вдигнаха глави.
— Джоел! Не очаквахме да те видим днес. Лято е!
— Не съм тук по работа. Отбих се само да кажа здрасти. Какво, да не си мислите, че като е лято, няма да наминавам?
Флорънс се усмихна. Днес носеше зелена лятна рокля, къдравите ѝ руси коси бяха прибрани на кок.
— Колко разумно. Сигурна съм, че Екстън ще е доволен да се поразсее!
Екстън продължи да пише в един от своите тефтери.
— О, да. Развълнуван съм, че още нещо се старае да ме отклони от двестате годишни доклада, които трябва да попълня и да заведа преди края на седмицата. Приятно е.
— Не му обръщай внимание, миличък — каза Флорънс. — Това е неговият начин да ти каже, че се радва да те види.
Джоел остави двете кесии на преградата.
— Е, трябва да призная, че това не е само посещение от учтивост. Бях в кухните и готвачката реши, че вие двамата може би искате нещо за обяд.
— Колко мило — отвърна Флорънс и се приближи. Дори Екстън изръмжа в знак на съгласие. Флорънс му подаде едната кесия и двамата незабавно се заловиха със сандвичите. Джоел извади остатъците от своя сандвич и почна да си отхапва по малко, за да не изглежда не на място.
— Та така — подхвана той и се облегна на преградата, — нещо вълнуващо да е станало през четирите часа от началото на лятната ваканция?
— Нищо особено. Както Екстън вече изтъкна, по това време на годината има доста бумащина.
— Скука, а? — попита Джоел.