Екстън изсумтя с пълна уста.
— Мда, предполагам, че не може федералните инспектори да ни посещават всеки ден.
— Самата истина — отговори Флорънс. — И се радвам, че е така. Този вдигна голям шум.
— Разбрахте ли защо? — попита Джоел и си гризна от сандвича.
— Може би — каза Флорънс и сниши глас. — Не можах да чуя какво става в кабинета на директора, разбира се…
— Флорънс — предупредително се обади Екстън.
— О, замълчи и се заеми пак със сандвича си. Както и да е, Джоел, ти чу ли за момичето от ритматистите, което изчезна преди няколко дни? Лили Уайтинг?
Джоел кимна.
— Бедната душичка — продължи Флорънс. — Била е много добра ученичка, като ѝ гледам оценките.
— Прочела си нейните оценки? — възкликна Екстън.
— Разбира се. Все едно. От това, което аз чух, излиза, че тя не е избягала, както пишат по вестниците. Имала е добри оценки, била е харесвана и се е разбирала с родителите си.
— Какво е станало с нея тогава? — попита Джоел.
— Убийство — тихо отговори Флорънс.
Джоел млъкна. Убийство. Имаше смисъл — все пак, участваше и федерален инспектор. Но беше друго да го чуеш изречено на глас. Напомни му, че говореха за жив човек, а не просто решаваха логическа задача.
— Убийство — повтори той.
— От ритматист — додаде Флорънс.
Джоел застина.
— Това вече е излишна спекулация — обади се Екстън и предупредително размаха пръст.
— Чух достатъчно, преди Йорк да затвори вратата — отвърна Флорънс. — Онзи инспектор смята, че в убийството е замесен ритматист, и поиска експертна помощ. Това…
Тя млъкна, когато вратата зад гърба на Джоел се отвори и затвори.
— Отнесох съобщението на Хабърсток — съобщи женски глас, — обаче…
Джоел изпъшка.
— Ти! — тросна се Мелъди и го посочи с пръст. — Видя ли, че наистина ме следиш!
— Дойдох само да…
— Този път не искам да слушам оправданията ти. Сега разполагам с доказателства.
— Мелъди — остро рече Флорънс, — държиш се като дете. Джоел е приятел. Ако иска, може да идва в канцеларията.
Червенокосата ритматистка изпухтя, обаче Джоел не искаше да спорят отново. Прецени, че е измъкнал от Флорънс всичко, което би могъл, затова кимна на писарите за довиждане и излезе.
Убита от ритматист?, замисли се той, щом се озова навън. Откъде знаят?
Дали Лили беше загинала в дуел, който се е объркал? Учениците не знаеха глифите, които можеха да направят тебеширчетата опасни. Обикновено тебеширчето, нарисувано с Линия на Създаването, беше способно да навреди само на друга тебеширена структура. За да станат тебеширчетата наистина опасни, беше нужен специален глиф.
Този глиф — Глифът на Откъсването — се преподаваше само в Небраск в последната година на обучението, когато учениците отиваха да поддържат огромния Защитен кръг около Кулата. Въпреки това, не беше немислимо някой ученик да е в състояние да го открие. А ако наистина беше замесен ритматист, това би обяснило участието на Фич.
Нещо наистина се случва, рече си Джоел. Нещо важно. Той щеше да открие какво, но му трябваше план.
А ако прегледа регистрите възможно най-бързо? Може да покаже на Фич, че е готов да се труди упорито, че заслужава доверие. Професор Фич ще трябва да му даде друг проект — нещо по-ангажирано, което ще му даде по-добра представа какво се случва.
С готовия план той се отправи отново към Фич, за да вземе няколко регистъра за вкъщи и да ги прочете довечера. Планираше да чете роман — беше намерил един интересен, действието се развиваше по време на династията Корео в ДжоСеун, в първите дни, когато джосеунците бяха спечелили монголците на своя страна. Романът щеше да почака.
Джоел имаше работа за вършене.
09
Към края на седмицата Джоел откри нещо важно за себе си. Нещо дълбоко, изначално и съвършено неоспоримо.
Господарят не го беше създал за чиновник.
Уморен беше от дати. Додея му от тефтери. Главата му се въртеше от бележки, препратки и звездички до имената на хората.
Въпреки това продължаваше да седи на пода в кабинета на Фич и да проучва страница след страница. Имаше чувството, че умът му е изсмукан, устните му са зашити, а пръстите му живеят свой живот. В рутинната работа имаше нещо хипнотизиращо. Не можеше да спре, докато не свърши.
И почти беше свършил. След една седмица тежък труд, той отдавна беше преполовил списъците. Започнал беше всеки ден да си носи бележките у дома и работеше по тях, докато се стъмни. Често, когато не можеше да заспи, работеше и още часове на светлината на фенерите.