— Интересно ми е — отговори Джоел.
— Да де… искам да кажа, малко е странно, като имаме предвид, че…
Майкъл не го каза, но Джоел разбра. Той не беше ритматист и никога нямаше да стане. Беше пропуснал възможността си. Но защо да не се интересува от нещата, които ритматистите правят?
Майкъл присви очи, когато премина групичката от тримата ритматиста в сиво-бели униформи.
— Малко като — тихо каза той, — малко като ние срещу тях, нали разбираш? Остави ги да си правят… каквото там правят, Джоел.
— Просто не ти харесва, че те могат да правят неща, които ти не можеш — рече Джоел.
Това му спечели един свиреп поглед. Навярно думите му бяха твърде близо до истината. Майкъл беше син на рицар-сенатор, привилегирован син. Не беше свикнал да го изключват.
— Все едно — каза Майкъл, отклони поглед и продължи да крачи по оживената алея, — не можеш да си един от ритматистите. Защо тогава продължаваш да си прекарваш цялото време в приказки за тях? Безполезно е, Джоел. Престани да ги мислиш.
Не мога да съм и един от вас, Майкъл, помисли Джоел. Технически, не се предполагаше той да е в това училище. Армедиус беше ужасно скъпо и за да постъпиш тук, трябваше или да си богат и важен, или да си ритматист. Джоел беше толкова далеч и от двете неща, колкото изобщо беше възможно за някое момче.
Спряха на следващата пресечка на алеи.
— Слушай, трябва да влизам в часа по история — каза Майкъл.
— Аха — отговори Джоел. — Сега имам свободен час.
— Пак ли разнасяш съобщения? — попита Майкъл. — Надяваш се да надзърнеш в някоя ритматическа класна стая?
Джоел се изчерви, но това беше вярно.
— Задава се лятото — рече той. — Пак ли ще си ходиш вкъщи?
Майкъл светна.
— Да. Татко каза, че мога да си доведа няколко приятели. Риболов, плуване, момичета в плажни рокли на брега. Ммм…
— Звучи страхотно — каза Джоел и се постара по гласа му да не проличи колко се надява. — Ще ми се да видя нещо от това. — Всяка година Майкъл водеше група от хора вкъщи. Джоел никога не беше поканен.
Тази година обаче… е, той се мотаеше с Майкъл след училище. Майкъл имаше нужда от помощ с математиката, а Джоел можеше да му обяснява нещата. Разбираха се наистина добре.
Майкъл потътри крака.
— Слушай, Джоел — подхвана той. — Искам да кажа… готино е да се мотая с тебе тук, нали разбираш? В училище. Но у дома е различен свят. Ще бъда зает със семейството. Татко има такива очаквания…
— О, да, разбира се — каза Джоел.
Майкъл се усмихна и в миг заличи всяко неудобство от изражението си. Със сигурност беше син на политик.
— Ето на това му казвам дух — рече той и потупа Джоел по ръката. — До скоро.
Джоел го гледаше как се отдалечава с подтичване. Пътем Майкъл налетя на Мери Айзенхорн и веднага почна да флиртува. Бащата на Мери притежаваше голяма фабрика за пружинни механизми. Както си стоеше на пресечката, Джоел можеше да открои десетки членове на елита на страната. Адам Ли беше пряк роднина на императора на ДжоСеун. Джеф Хамилтън имаше трима президенти в рода си. Родителите на Уенда Смит притежаваха половината говедовъдни стопанства в Джорджиябама.
А Джоел… беше син на майстор на тебешир и чистачка. Е, помисли си той, май отново само Дейвис и аз ще караме цялото лято тук. Въздъхна и се насочи към канцеларията.
Двадесет минути по-късно Джоел отново изтърча по алеята и се зае да разнася съобщения из кампуса през свободния си час. По алеите почти нямаше ученици — всички останали бяха в клас.
Моментната потиснатост на Джоел беше изчезнала веднага щом прегледа купчинката. Днес имаше да достави само три съобщения и го стори бързо. Това значеше…
Той сграбчи четвърто съобщение в джоба си — прибавил го беше сам, без да казва на никого. Сега, с малко допълнително време заради бързането по-рано, той тръгна бавно към Отбранителната зала — една от ритматическите аудитории.
Този час там преподаваше професор Фич. Джоел пипна писмото в джоба си, написано — след известни притеснения — до професора по ритматика.
Това може и да е единствената ми възможност, помисли си Джоел и остави всички притеснения настрана. Фич беше спокоен, любезен човек. Нямаше причина да се тревожи.
Джоел препусна по дългото стълбище пред увитата в пълзящи растения постройка от сиви тухли и после се шмугна през дъбовата порта. Това го отведе в залата на най-горния етаж. Беше оформена като малък амфитеатър, с подредени в редове места. По варосаните стени висяха схеми с изображения на ритматическите защити, а плюшените седалки бяха хванати с болтове в редичка по протежение на реда и гледаха към подиума долу.