Ала скоро, съвсем скоро, щеше да свърши. Стига да не полудея преди това, помисли си той и отбеляза поредната смърт при нещастен случай в един от списъците.
В другия край на кабинета на Фич изшумоля хартия. Всеки ден Фич даваше на Мелъди да копира нов отбранителен кръг. Тя беше безнадежден случай.
Всяка вечер Мелъди се хранеше отделно от останалите ритматисти. Мълчеше, докато те бърбореха. Значи не само Джоел я намираше дразнеща.
През последната седмица Фич се ровеше в стари плесенясали ритматически текстове. Джоел успя крадешком да зърне няколко от тях — те бяха теоретични томове на високо ниво, които доста надхвърляха способностите на Джоел да ги разбере.
Джоел отново се върна към работата си и отбеляза още едно име, после мина на следващата книга. Тя беше…
Нещо в последния списък не му даваше мира — поредния списък на възпитаниците на Армедиус по години. Джоел отмяташе починалите.
Едно от неотметнатите имена привлече вниманието му. Екстън Л. Прат. Чиновникът Екстън.
Екстън никога не беше давал признаци, че е възпитаник на училището. Откак Джоел се помнеше, Екстън беше старши писар в канцеларията. Беше нещо като забележителност в Армедиус със своите елегантни костюми и папийонки, изписани чак от Калифорнийския архипелаг.
— Добре, това е! — внезапно обяви Мелъди. — На мен, Мелъди Мънс, ми втръсна!
Джоел въздъхна. Нейните изблици бяха учудващо редовни. Явно тя можеше да седи мълчаливо само около час, а после просто трябваше да изпълни тишината с театрално избухване.
— Хъм? — попита Фич и вдигна поглед от книгата. — Това какво е?
— Втръсна ми — отговори Мелъди и скръсти ръце. — Не мисля, че мога да прекопирам друга линия. Пръстите ми няма да го направят. По-скоро ще се откъснат от ръцете ми!
Джоел стана и се протегна.
— Просто не ме бива в това — продължи Мелъди. — Колко зле трябва да е едно момиче по ритматика, та най-сетне всички просто да се предадат и да я оставят да се занимава с нещо друго?
— Много по-зле от теб, миличка — отговори Фич и остави книгата си настрани. — През всичките си години тук съм виждал това да става само два пъти, и то само защото се прецени, че учениците са опасни.
— Аз съм опасна — рече Мелъди. — Чухте какво каза професор Нализар за мен.
— Професор Нализар не е специалист по всичко, както твърди. Може би знае как да се дуелира, обаче не разбира учениците. Ти, мила моя, далеч не си безнадеждна. Ето, гледай колко се е подобрило копирането ти само за една седмица!
— Да, следващия път, когато искате да впечатлите група от четиригодишни деца, можете да пратите да ме повикат.
— Ти наистина ставаш по-добра — каза Джоел. Не беше отлична, но се подобряваше. Явно професор Фич действително знаеше какво прави.
— Видя ли, миличка? — каза Фич и отново си взе книгата. — Трябва отново да се хванеш на работа.
— Смятах, че от Вас се очаква да ме учите. А само седите и си четете. Мисля, че опитвате да се измъкнете от задълженията си.
Фич примигна.
— Прекопирането на ритматически защити е изпитан с времето, проверен и традиционен метод, който кара ученика да се съсредоточи върху основните техники.
— Добре. Уморена съм от него. Няма ли нещо друго, което бих могла да правя?
— Да, добре, предполагам, че седем дни, прекарани само в прекопиране, може да са малко дразнещи. Сигурно всички можем да си починем. Джоел, би ли ми помогнал да преместя тези книги?
Джоел отиде при него и му помогна да преместят няколко камари книги и да отворят на земята място с дължина шест стъпки.
— И така — каза Фич и се настани на пода, — в това да си добър ритматист има много повече от линии. Способността да се чертае е много важна — наистина, съвсем основополагаща. А още по-важна е способността да се мисли. Ритматистите, които са способни да мислят по-бързо от опонентите си, могат да са също толкова успешни, колкото онези, които чертаят бързо. Все пак, нямаш полза да рисуваш бързо, ако рисуваш грешните линии.
Мелъди сви рамене.
— Май има смисъл.
— Отлично — каза Фич и извади от джоба си парче тебешир. — Така, помниш ли петте защити, върху които те накарах да работиш тази седмица?
— Как мога да ги забравя? На Матсън, Озбърн, Балинтейн, Сумсион и Ескридж.
— Всички те са основни форми, със своите силни и слаби страни. С тях можем да обсъдим онова, което в ритматиката често се нарича „предусещане“.
— Предусещане ли? — обади се Джоел. После сам се наруга. Ами ако Фич забележи, че той ги слуша, и го прати обратно при регистрите?
Фич даже не вдигна поглед.
— Точно така. Някои по-млади ритматисти обичат да го наричат „очакване“, но на мен това винаги ми се е струвало твърде делнично. Нека си представим дуел между двама ритматисти.