— Какво следва? — попита момичето.
— Е, смятам, че можем да направим още няколко — отговори професор Фич и накара линиите си да изчезнат. Мелъди направи същото.
Джоел просто зяпаше рисунката си.
— Ъхъм… Имате ли гъба?
Фич изненадано вдигна поглед.
— О! Е, хмм, да проверя…
След около пет минути търсене из високоучената бъркотия в кабинета Фич успя да изрови гъба. Джоел я използва, но тя съвсем не работеше добре. Линиите просто се размазваха на пода, който не беше предназначен за рисуване с тебешир.
Джоел се изчерви и затърка по-силно.
— Може би ще трябва отсега нататък да ти даваме да рисуваш на дъска, Джоел… — каза Фич и извади малка дъска за тебешир.
Джоел погледна зле изтритата рисунка пред себе си. Беше остро и отчетливо напомняне кой е той всъщност. Нямаше значение колко упорито се опитва или учи, той никога няма да стане ритматист и да е способен да накара своите тебеширени линии да оживяват или да изчезват със силата на мисълта.
— Май ще трябва да се върна към моето проучване — рече Джоел и се изправи.
— О, направи още няколко с нас — отвърна Фич и размаха дъската, докато му я подаваше. — Работи толкова много по тези регистри. Пък и за госпожица Мънс ще е добре да има с кого да се състезава.
Джоел се спря. Това беше първият случай, когато някой ритматист действително му предлагаше да участва. Той се усмихна и се пресегна да вземе дъската.
— Отлично! — заключи Фич. Изглежда намираше перспективата да ги обучава далеч по-вълнуваща от изследването.
През следващите няколко часа те минаха повече от дузина защити и контри. Фич рисуваше по-сложни кръгове и караше Джоел и Мелъди да обсъждат два или три начина да ги нападат. Нямаше истински дуели. Явно професор Фич странеше от такива работи.
Вместо това той рисуваше, обясняваше, напътстваше. Говореха кои защити са най-добри срещу многоброен противник. Обсъждаха защо е важно да се замисляш за възможността да те обкръжат, понеже в Небраск ритматистът можеше да се принуди да се сражава в няколко направления едновременно. Освен това обсъждаха как да разпределят времето си, как да печелят най-много от силните си страни, а и малко обща теория. И през цялото време рисуваха.
Джоел се хвърли в работата с ентусиазъм. Макар това да не беше задълбочената лекция по ритматика, на която се беше надявал, беше истинско рисуване с истински ритматисти. Чудесно беше.
И беше много по-добре от четенето на регистрите.
Най-сетне Фич хвърли поглед на часовника.
— Добре. Можем да приключваме за днес.
— Моля? — попита Мелъди и вдигна поглед от последния им комплект рисунки. — Не можете! Той печели!
Джоел се подсмихна самодоволно. По негови сметки — а той подозираше, че и Мелъди също е правила сметки в главата си — Фич беше одобрил неговите контри в седем от случаите, докато Мелъди имаше правилните защити само три пъти.
— Печели ли? — възкликна Фич. — Че това не е състезание.
— Да, Мелъди — рече Джоел. — Това не е състезание. Поне не е състезание, когато ти участваш. Съвсем не е.
Тя се сепна, като че я беше зашлевил. Джоел се засрами, осъзнавайки колко остри са думите му.
Вместо да отвърне веднага, Мелъди грабна скицника си.
— Аз просто… ще продължа да се упражнявам да скицирам, господин професор.
— Да, миличка — отговори Фич и изгледа строго Джоел. — Добра идея. Джоел, трябва да върна някои от тези книги в библиотеката. Ще ми помогнеш ли да ги отнеса?
Джоел сви рамене, вдигна посочената купчина книги и последва професора по стълбите. Мелъди остана да подсмърча в кабинета.
Излязоха от стълбището на моравата и Джоел примигна на слънчевата светлина — в кабинета на Фич беше лесно да загубиш представа за времето.
— Ритматическите ти чертежи са напълно завършени, Джоел — рече Фич. — Наистина не зная дали съм виждал толкова умел ученик. Чертаеш като човек с тридесетгодишна практика.
— Обикновено бъркам с деветте точки.
— Малцина ритматисти успяват да се справят с такива чертежи. Твоята способност, особено за неритматист, е направо смайваща. Ти обаче си и безчувствен грубиян.
— Аз — грубиян? — възкликна Джоел.
Фич вдигна показалец.
— Най-опасният тип човек не е онзи, който е прекарал младините си в това да разблъсква хората. Такъв човек става ленив и често е твърде доволен от живота, та да е истински опасен. Онзи, който в младостта си е бил блъскан, обаче… Когато се сдобие с малко сила и власт, често ги ползва, за да стане тиранин като най-лошите в историята. Тревожа се, че това може да излезе от теб.
Джоел сведе поглед.
— Не се опитвах да я накарам да изглежда некадърна, господин професоре. Просто се стараех да покажа най-доброто от себе си!