— Няма нищо лошо в това да правиш всичко по силите си, синко — строго отговори Фич. — Никога не се срамувай от уменията си. Но забележката, която направи… не показваше момче, което се гордее с уменията си. А човек, който се гордее, че го бива повече от другия. Много ме разочарова.
— Аз… — Какво можеше да каже? — Съжалявам.
— Не съм сигурен, че трябва да се извиняваш на мен. Ти си млад, Джоел. Достатъчно си млад и още разполагаш с време, за да решиш какъв тип човек искаш да станеш. Не допускай ревността, огорчението или гневът да определят този път. Виж сега, възможно е и аз да съм бил твърде рязък с теб. Просто ми обещай, че ще помислиш върху думите ми.
— Ще помисля.
Двамата продължиха напред през кампуса. Джоел целият изгаряше от срам, докато носеше книгите.
— Професоре, наистина ли смятате, че можете да я обучите да бъде голям ритматист?
— Мелъди? — отвърна другият. — Единствената истинска пречка пред нея е неувереността ѝ. Прегледах сведенията за нея. Забележителното е, че предвид всичко не се е отказала. Смятам, че при подходящо обучение в основните неща ще…
— Я виж ти, професор Фич! — извика един глас.
Фич изненадано се обърна. Джоел не го беше забелязал, но близо до площадката на кампуса, където тревата се разделяше от бетонирано плато, се бе събрала малка група. Там стоеше мъж в червен ритматически кител, ръцете му бяха скръстени и той гледаше Джоел и Фич отвисоко.
— Професор Нализар — отговори му Фич. — Не би ли трябвало тъкмо сега да сте в час?
— Днес имаме час на открито — обясни Нализар и кимна по посока на върха на хълма, където множество ученици-ритматисти рисуваха, коленичили върху бетона. — Единственият начин да се научиш е да действаш, а единственият начин да победиш е да се сражаваш. Тези ученици са прекарали достатъчно време из прашни класни стаи и в слушане на лекции.
Пък и така може да се поперчи, каза си Джоел, щом забеляза какво внимание от страна на учениците и преподавателите, които играеха футбол наблизо, е привлякла демонстрацията на Нализар.
— Хъм. Да. Интересно. Е, приятен ден — рече Фич.
— Сигурен ли сте, че не искате да дойдете тук, горе, професоре? — провикна се Нализар. — Да направим едно малко състезание, Вие и аз? Да покажем отново на децата как се прави наистина? Разбира се, аз позволявам на всеки от тях да се дуелира с мен, но те далеч не са достойни съперници.
Фич пребледня.
— Е, не мисля…
— Хайде сега — продължи Нализар. — Заради доста неубедителната Ви проява последния път бих допуснал, че с нетърпение чакате случай да се докажете!
— Вървете, професоре — прошепна Джоел. — Можете да го победите. Виждал съм Ви как рисувате. Вие сте далеч по-добър от него.
— Не, професоре, благодаря Ви — провикна се Фич, сложи ръка на рамото на Джоел и го обърна. Джоел усети, че ръката на Фич осезаемо трепери.
Джоел неохотно позволи на Фич да го отведе. Чу как Нализар излая нещо на класа си. Думите му бяха последвани от смях.
— Защо? — попита Джоел, докато се отдалечаваха. — Защо не се дуелирахте с него?
— Щеше да е безсмислено, Джоел. Не мога да си върна титулярното място още една година. Ако се бия и загубя, отново ще бъда унизен. Ако спечеля, само ще направя Нализар свой още по-голям враг.
— Той е лицемер — заяви Джоел. — Всичките приказки, че ще държи неритматистите вън от своята класна стая, а после излиза навън и показва учениците си на всички?
— Те ще са на показ и на Мелето. Предполагам, че Нализар иска да ги приучи да чертаят пред публика. Иначе разбирам какво имаш предвид. Въпреки това няма да се поставя в положение да ми се налага отново да се сражавам с него. В тази ситуация няма да е джентълменско.
— Нализар не заслужава джентълменско отношение — тросна се Джоел. Той стисна юмруци. Ако някой беше грубиян, то това беше Нализар. — Наистина би трябвало отново да се дуелирате с него. От гордост или не. Няма да загубите нищо — вече всички смятат, че Нализар е по-добър. Ако победите обаче, ще се докажете.
Фич помълча малко.
— Не знам, Джоел. Аз просто… просто не съм добър в дуелите. Той ме победи, при това заслужено. Не, не бих искал отново да се дуелирам с него и това е. Повече няма да се занимаваме с това.
Докато вървяха по пътя си, Джоел не можеше да не забележи, че професорът все още леко потреперва.
10
Това е!, рече си доволно Джоел и захлопна последния регистър. За две седмици беше свършил с всички преброителни списъци.