Разлисти камарата документи. Най-старият изброяваше завършилите училището преди осемдесет години и Джоел беше успял да отметне всяко от имената в списъка. Същото се отнасяше и до следващите седем-осем години. Списъците стигаха до завършилите през миналата година. От тях само един беше умрял — при злополука в Небраск.
Наред с останалите доклади, Джоел състави и специален списък на ритматистите, които бяха изчезнали и местонахождението им беше неизвестно. Напоследък нямаше такива случаи — с изключение на Лили Уайтинг — но той прецени, че Фич може да се заинтригува.
Пресегна се да завърти ключа на фенера до писалището в библиотеката, пружинката се разви и пламъкът угасна. Джоел беше изненадан от усещането за добре свършена работа.
Пъхна камарата листове под мишница, взе книгите, по които беше работил, и тръгна през библиотеката. Беше късно — Джоел навярно беше пропуснал вечерята. Толкова близо беше до края, че не можа да прекъсне.
Библиотеката представляваше лабиринт от етажерки, ала повечето от тях не бяха по-високи от пет стъпки. В някои от нишите работеха и други хора и лампите им трепкаха. Библиотеката скоро щеше да затвори и да изгони подобните на отшелници читатели.
Джоел мина край библиотекарката — госпожица Торънт — и излезе навън. В почти пълната тъмнина прекоси моравата и се зачуди дали няма да успее да измоли някаква храна от кухните. Ала току-що беше изпълнил една сериозна задача и не му се щеше да върви да яде. Предпочиташе да сподели с някого какво е направил.
Още няма десет, размисли Джоел и хвърли поглед към кампуса на ритматистите. Професор Фич трябва още да е буден. Той би желал да знае, че Джоел е готов, нали?
Взел решение, Джоел се отправи натам. Минаваше между езерцата от светлина, хвърляна от механичните фенери с техните въртящи се чаркове и светещи намотки. Мина край позната фигура, седнала на тревата пред общежитието на ритматистите.
— Здрасти, Мелъди.
Тя не вдигна поглед от скицника, в който рисуваше на светлината на фенера.
Джоел въздъхна. Явно Мелъди умееше да се сърди. Джоел три пъти се беше извинил за подигравката, ала тя още не му говореше. Добре, рече си той, защо трябва да ми пука?
Той бързо я подмина и се озова с бодра стъпка пред Отбранителната зала. Качи се по стълбите и енергично почука на вратата на Фич.
Професорът отвори след няколко секунди. Джоел се оказа прав — Фич дори не се готвеше да си ляга. Още беше с бялата жилетка и ритматическия кител. Изглеждаше изтощен — косата му беше чорлава, а очите — мътни. Но пък това не беше странно за Фич.
— Какво? Хъм. О, Джоел. Какво има, младежо?
— Свърших! — обяви Джоел и вдигна камарата книги и листове. — Господин професор, приключих. Прегледах всички регистри!
— О. Така ли? — Гласът на Фич беше почти монотонен. — Чудесно, момко, чудесно. — С тези думи Фич се отдалечи почти замаян и остави Джоел на вратата.
Джоел отпусна книжата. Това ли е? Две седмици се занимавах с тази задача! Работех и вечер! Стоях до късно, когато би трябвало да спя!
Фич се отправи към писалището в ъгъла на Г-образния кабинет. Джоел влезе и затвори вратата.
— Тъкмо каквото искахте, господин професоре. Всички имена са индексирани. Вижте, съставих даже и списък на изчезналите!
— Да, благодаря, Джоел — отвърна Фич и седна. — Можеш да оставиш книжата върху онази камара.
Джоел усети остро разочарование. Остави книжата и внезапно се ужаси. Да не би всичко това да беше колкото да го държат зает? Дали Фич и директорът не бяха измислили плана за помощта при разследването като средство Джоел да не се забърка в нещо? Щяха ли неговите списъци да бъдат забравени и да събират прах като стотиците томове, натрупани из коридорите?
Джоел вдигна поглед и се помъчи да се освободи от тези мисли. Професор Фич седеше прегърбен на бюрото си, облегнат на лакът и обхванал лицето си с лявата длан. Дясната му ръка потропваше с писалка по лист хартия.
— Професоре? Добре ли сте?
— Да, отлично — уморено отвърна Фич. — Е, аз просто… имам чувството, че досега трябваше да съм разбрал!
— Какво да сте разбрали? — попита Джоел, докато си проправяше път през кабинета.
Фич не отговори. Изглеждаше твърде разсеян от листовете на бюрото. Джоел опита друга тактика.
— Професоре?
— А?
— Какво ще искате да правя сега? Свърших с първия проект. Предполагам, че имате още с какво да ми запълните времето?
Нещо, свързано с Вашата работа?
— Ах, добре, да. Толкова добре се справи с това проучване. Работи далеч по-бързо, отколкото очаквах. Сигурно ти се нрави подобна работа.