— Не бих казал…
Фич продължи:
— Много ще е полезно, ако проследиш местонахождението на всички ритматисти на нашия остров, които са се оттеглили от службата в Небраск. Защо не се заемеш с това?
— Да проследя… Как въобще бих могъл да започна това, господин професоре?
— Хъм. Е, можеш да прегледаш преброителния списък от миналата година и да го сравниш със списъка на възпитаниците на различните академии.
— Шегувате се — отвърна Джоел. Знаеше достатъчно, за да си дава сметка, че проектът, за който говореше Фич, можеше да отнеме месеци.
— Да, да… — рече Фич. Той очевидно почти не му обръщаше внимание. — Много е важно…
— Професоре? Нещо не е наред ли? Случило ли се е нещо?
Фич вдигна поглед и се съсредоточи, сякаш едва сега забелязваше Джоел.
— Нещо да е станало? Не си ли чул, момчето ми?
— Какво да чуя?
— Снощи изчезна още един ученик. Днес следобед полицията съобщи.
— Цял следобед бях в библиотеката — обясни Джоел и се приближи до писалището. — Още един ритматист ли?
— Да. Хърман Либел. Ученик от стария ми клас.
— Съжалявам — отговори Джоел, понеже забеляза потиснатия поглед на Фич. — Все още ли са на мнение, че зад изчезванията стои ритматист?
— Откъде знаеш?
— Аз… Е, карате ме да проследя къде се намират ритматистите, а директорът ми каза, че Вие работите по важна задача за федералните инспектори. Струва ми се очевидно.
— О — продума Фич. Сведе очи към листовете. — Значи знаеш, че вината е моя?
— Ваша ли?
— Да. Аз бях натоварен да разшифровам тази загадка. А досега нямам нищо! Чувствам се непотребен. Ако бях успял да разбера това по-рано, може би горкият Хърман нямаше да… е, кой знае какво е станало с него.
— Не можете да се вините, професоре. Не сте виновен.
— Виновен съм. Аз съм отговорен. Ако не се бях показал неспособен да се справя с тази задача… — Фич въздъхна. — Навярно Йорк трябваше да натовари с тази задача професор Нализар.
— Професоре! Нализар може и да Ви победи в дуела, но той още няма двадесет и пет години. Вие сте изучавали ритматиката цял живот. Вие сте далеч по-добър учен от него.
— Вече не знам… — отвърна Фич. Джоел видя на бюрото няколко листа с подробни бележки и рисунки, всичките с мастило.
— Какво е това? — попита той и посочи една скица. Изглеждаше като опростена защита на Матсън. По-скоро, каквото беше останало от нея. Подробната скица сочеше, че липсват много части — сякаш бяха откъснати от тебеширчета. Дори където не бяха разкъсани, линиите бяха надрани и неравни.
Фич прикри листа с ръце.
— Нищо.
— Сигурно мога да помогна.
— Младежо, току-що ми заяви, че двадесет и четиригодишният Нализар е неопитен. Ти си на шестнадесет!
Джоел застина. После потрепери и кимна.
— Да. Разбира се. Аз даже не съм и ритматист. Разбирам.
— Не се дръж така, момко. Не искам да те омаловажавам, обаче… хмм, директорът Йорк ми каза да съм особено дискретен. Не искаме да пораждаме паника. Честно казано, даже не знаем има ли нещо нередно. Може да е просто съвпадение и двамата младежи да са решили да избягат.
— Вие не вярвате в това — отговори Джоел, разгадавайки изражението на Фич.
— Не вярвам — призна той. — И на двете места е намерена кръв. Не много, имай предвид, но е имало. Обаче няма тела. Децата са били ранени, а после отведени някъде.
Джоел усети хлад. Приклекна край писалището.
— Професоре, вижте, директорът ме назначи при Вас за помощник в изследването, нали? Не означава ли това, че той е очаквал да участвам в проекта? Мога да пазя тайна.
— Повече от това е, момчето ми. Не искам да те замесвам в нещо опасно.
— Каквото и да става, явно засяга само ритматисти, нали? Следователно може би тъкмо затова директорът Йорк ме прати. Знам много за ритматиката, но не мога да чертая линиите. Би трябвало да съм в безопасност.
Фич се позамисли. После вдигна ръце и разкри бележките на бюрото.
— Добре. Директорът наистина ти постави тази задача. И, честно казано, ще ми е приятно да имам с кого да разговарям. Прегледах тези скици стотици пъти!
Джоел нетърпеливо се приведе и заразглежда рисунките.
— Направени са от полицията на местопрестъплението при изчезването на Лили Уайтинг — обясни Фич. — Не мога да не се запитам дали полицаите не са пропуснали да отбележат нещо. Тънкостите на ритматическите чертежи не бива да се оставят в ръцете на лаици!
— Това са остатъци от защита на Матсън — прецени Джоел.
— Да. Лили и родителите ѝ били на вечеря в деня на изчезването. Лили си тръгнала от празненството рано, около десет. След няколко часа, когато родителите ѝ се върнали у дома, установили, че предната врата е разбита, а на пода в дневната намерили тази рисунка с тебешир. Лили не била нито у дома, нито в академията.