— Вярно е. Освен ако някой не е открил нещо, което ние не разбираме. Нови инструкции за тебеширчета? Това прилича почти на…
— На какво?
Фич помълча.
— На диви тебеширчета.
Джоел се смрази.
— Те са затворени — рече той. — В Небраск. На стотици мили оттук.
— Да, разбира се. Това е глупаво. Пък и дивите тебеширчета не биха избягали с тялото. Те щяха да го нахапят и да оставят един осакатен труп. Който и да го е направил, е отвел Лили. Аз…
Той млъкна, когато някой почука на вратата.
— Сега пък кой…? — продума Фич и отиде да отвори. На прага стоеше висок мъж. Под мишница носеше син полицейски шлем, през рамото му висеше дълга тънка пушка.
— Инспектор Хардинг! — възкликна Фич.
— Професоре — подзе Хардинг, — току-що се връщам от второто местопрестъпление. Може ли да вляза?
— Разбира се, разбира се. Ох, хмм, извинявам се за бъркотията.
— Да. Не се обиждайте, добри ми човече, но подобно мърляво жилище никога няма да мине военна инспекция!
— Е, добре тогава, че не сме на бойното поле, бих казал — отговори Фич и затвори вратата подир инспектора.
— Имам жизнено важна информация за Вас, Фич — рече инспекторът. Имаше дълбок и звучен глас, като човек, който е свикнал да говори високо и да му се подчиняват. — В този случай очаквам велики дела от Вас, войнико. Заложен е живот!
— Е, ще направя всичко по силите си. Не знам доколко мога да помогна. Знаете, че упорито се мъча, но може би не съм най-подходящият човек, който да Ви помогне…
— Не бъдете скромен! — отвърна Хардинг и изтрополи в стаята. — Йорк се изказва много добре за Вас, а няма по-добра препоръка за един войник от думите на неговия командир! Сега, според мен, ние трябва да…
Той съгледа Джоел и млъкна.
— Кой е този млад човек, питам аз?
— Моят асистент в изследването — отговори Фич. — Помага ми с този проблем.
— Доколко може да му се вярва? — попита Хардинг.
— Той е добро момче, инспекторе, заслужава голямо доверие.
Хардинг изгледа Джоел.
— Не мога да свърша тази работа сам, инспекторе — продължи Фич. — Надявам се, че можем да включим момчето? Искам да кажа, официално?
— Как се казваш, синко?
— Джоел.
— Както виждам, не си ритматист.
— Не, сър. Съжалявам.
— Никога не съжалявай за това, което си, синко — отвърна Хардинг. — И аз не съм ритматист и се гордея с това. Неведнъж ми е спасявало живота на бойното поле! Онези създания там първо нападат Прашните. Често не обръщат внимание на нас, обикновените хора, и забравят, че една кофа хубава киселина ще ги изтрие от земята не по-бавно от коя да е ритматическа линия.
При тези думи Джоел се усмихна.
— Сър, простете, че питам… Вие полицейски офицер ли сте, или войник?
Хардинг сведе поглед към синята си полицейска униформа със златни копчета.
— Служих петнадесет години на източния фронт в Небраск, синко. Военна полиция. Наскоро ме преместиха тук, в цивилен участък. Аз… добре де, имам малки затруднения в приспособяването. — После инспекторът се обърна към Фич. — Момъкът ми се вижда солиден. Щом Вие гарантирате за него, за мен това е достатъчно. Какво открихте?
— Нищо повече от онова, което Ви казах преди два дни, за жалост — отговори Фич и се приближи към писалището си. — Напълно съм убеден, че си имаме работа с ритматист, при това много силен и умен. Ще накарам Джоел да прегледа преброителните списъци и да събере имената на всички ритматисти, които живеят в района.
— Хубаво — рече Хардинг. — Но аз вече накарах да свършат тази работа в полицейския участък. Ще Ви пратя списъка.
Джоел облекчено въздъхна.
— Освен това го накарах да провери старите регистри — продължи Фич — и да издири ритматистите, които са изчезнали или са умрели при особени обстоятелства. Може в миналото да има следа, която да ни помогне.
— Отлична идея — отсъди Хардинг. — А какво ще кажете за самите рисунки? Моите хора могат да разследват числа, Фич. Ритматиката, проклетата ритматика е онова, което ни спира.
— Работим по въпроса — отговори Фич.
— Имам вяра във Вас, Фич! — рече Хардинг и тупна професора по рамото. Извади от колана си един свитък и го остави на бюрото. — Ето скици от второто местопрестъпление. Осведомете ме какво откривате.
— Да, разбира се.
Хардинг се приведе напред.
— Мисля, че тези деца са още живи, Фич. Всяка секунда е от огромна важност. Мръсникът, който прави това… той ни изпитва. Чувствам го.
— Какво искате да кажете?
— Първото момиче — каза Хардинг и понамести пушката на рамото си. — Домът ѝ се намира само на три пресечки от участък на федералната полиция. След изчезването ѝ удвоих нашите улични патрули. Вторият ученик е отвлечен от сграда, която е на самата улица, където патрулирахме снощи. Това не е просто отвличане. Който стои зад това, иска да знаем, че го прави и че не го е грижа колко близо сме до него.