— Взимам сина си! — заяви един от мъжете. — Отвеждам го на друг остров. Не можете да ме спрете.
— Учениците от Общото училище могат да се прибират у дома през лятото — каза друг. — Защо не и нашите?
— Учениците ритматисти се нуждаят от подготовка! — отвърна Йорк. — Знаете това! Ако сега действаме припряно, можем да навредим на способността им да се защитават в Небраск!
Това ги посмълча за малко. Джоел обаче чу как един баща прошепва на друг:
— На него не му пука! Йорк не е ритматист — какво значение има за него дали ритматистите измират тук, или в Небраск?
Джоел забеляза неколцина елегантно облечени мъже, които тихичко си стояха настрани и не се оплакваха. Носеха жилетки в убити тонове и триъгълни филцови шапки. Джоел не можеше да разчете по лицата им проява на някакви чувства.
Йорк най-сетне успя да разпръсне родителите. Докато те се разотиваха, мъжете с шапките приближиха директора.
— Тези кои са? — попита Джоел.
— Частна охрана — прошепна Екстън. — Онези отляво са наети от Дидрих Калоуей, рицаря-сенатор от Източна Каролина. Синът му е ритматист при нас. Не познавам другите, но подозирам, че работят за някои много влиятелни хора, чиито деца също са ритматисти в Армедиус.
Директорът изглеждаше угрижен.
— Ще му се наложи да ги пусне, нали? — попита Джоел. — Децата на много важните хора.
— Вероятно. Директор Йорк има голямо влияние, обаче ако влезе в двубой с рицар-сенатор, няма големи съмнения кой ще победи.
От височината на един хълм недалеч гледаха групичка ученици ритматисти. Джоел не можеше да прецени дали нещастните им физиономии се дължат на тревога заради отвличанията или на неудобство, че родителите им са се появили в училището. Може би и на двете.
Джоел смътно дочу как от прага на канцеларията директор Йорк казва:
— Много добре. Виждам, че нямам избор. Знайте, че правите това против волята ми.
Джоел се обърна към Екстън.
— Някой пратил ли е да повикат инспектор Хардинг?
— Не ми се вярва — отговори Екстън. — Даже не успях да се добера до канцеларията! Бяха дошли преди мен и препречваха пътя.
— Пратете човек при Хардинг — предложи Джоел. — Може би ще иска да чуе за реакцията на родителите.
— Да — каза Екстън, докато гледаше охранителите с явна враждебност. — Да, добра идея. Това няма да облекчи кой знае колко напрежението в кампуса, бих казал. Ако по-рано учениците не се страхуваха, сега определено ще се подплашат.
Джоел се отправи към кабинета на Фич и пътем подмина Джеймс Ховъл, съпровождан към класната стая от двамата си родители. Джеймс вървеше с отпуснати рамене и гледаше в земята от срам. Сигурно си имаше предимства майка ти да работи през цялото време.
На Фич му трябваше доста време да отговори на почукването на Джоел. Когато най-сетне отвори вратата, очите му бяха мътни и още беше облечен в халат.
— О! Джоел. Колко е часът?
Джоел потръпна. Разбра, че Фич сигурно е будувал до късно и е изследвал онези странни мотиви.
— Съжалявам, че Ви събудих. Нямах търпение да разбера дали не сте открили нещо. За моделите, искам да кажа.
Фич се прозя.
— Не, за съжаление. Но трябва да кажа, че не беше заради липса на старание! Изрових другата версия — от къщата на Лили — и опитах да преценя дали има вариации. Начертах стотина различни модификации на темата. Съжалявам, момко. Просто не мисля, че това е ритматическа линия.
— Виждал съм го някъде преди — отговори Джоел. — Знам, че съм го виждал, професоре. Може би трябва да отида в библиотеката и да прегледам някои от книгите, които четох напоследък.
— Да, да — прозина се отново Фич. — Звучи като… страхотна идея.
Джоел кимна, тръгна към библиотеката и остави професора да си доспива. Докато крачеше през моравата към централната площадка, той забеляза една от майките — жената с тясното лице и острия нос. Стоеше с ръце на хълбоците и явно се беше загубила.
— Ей, ти — провикна се тя. — Не познавам много добре кампуса. Би ли ми казал къде мога да намеря някой си професор Фич?
Джоел посочи към сградата зад гърба си.
— Трети кабинет. По страничното стълбище. За какво го търсите?
— Синът ми го спомена. Просто искам да си поговоря с него, да го попитам как стоят нещата тук. Благодаря ти!
Джоел пристигна в библиотеката, отвори вратата и пусна свежия утринен въздух в помещението, което някак успяваше да е усойно и мрачно дори и в най-топлите летни дни. Библиотеката нямаше много прозорци — слънчевата светлина не беше добра за книгите — и затова се осветяваше от механични фенери.