Джоел тръгна между етажерките и се насочи към познатия си отдел с книги за ритматиката от общ интерес, научни и ненаучни. Беше прочел много от тях — почти всичко в библиотеката, до което имаше право на достъп. Ако наистина беше виждал някъде модела, можеше да е в някоя от тези книги.
Отвори една от книгите, която беше поръчал преди няколко седмици, доколкото помнеше. В началото си я спомняше доста мъгляво, но когато я разлисти, потръпна. Беше приключенски роман за ритматистите в Небраск.
Спря на една страница и се зачете — почти против волята си — в редовете за някакъв мъж, който бил страшно изяден от дивите тебеширчета. Те пропълзели по кожата му под дрехите — все пак, бяха двуизмерни — и изгризали плътта му от костите.
Разказът беше художествен, пресилено драматичен. Въпреки това на Джоел му призля. Много беше искал да участва в работата на професор Фич. Ала ако се изправеше срещу армия от тебеширчета, нямаше да може да се защити. Създанията щяха да пропълзят през начертаните от него линии и да го нападнат. Нямаше да е в по-добро положение от героя на романа.
Отърси се от образите на пълзящите нагоре-надолу по него тебеширчета. Той сам беше пожелал това. Ако наистина смяташе да стане изследовател на ритматиката, ако това беше неговата цел, трябваше да живее с мисълта, че това може да е и опасно и че той няма да може да се защитава.
Остави романа настрани — книгата нямаше илюстрации — и се премести в научния отдел. Тук взе купчина книги, които му се видяха познати, и ги отнесе на една маса по-настрани.
След един час разглеждане Джоел се чувстваше точно толкова безсилен, колкото и в началото. Изпъшка, облегна се в стола и се протегна. Може би просто преследваше сенки, търсеше връзка със своя живот, за да докаже, че е полезен на Фич.
Струваше му се, че споменът за модела е по-отдавнашен. Познат, но от много, много по-рано. Джоел имаше добра памет, особено за ритматика. Събра книгите и се упъти да ги върне на място. В този момент един мъж с яркочервен ритматически кител влезе в библиотеката.
Професор Нализар, рече си Джоел. Определено се надявам един ден някой новоизлюпен млад ритматист да отправи предизвикателство към него и да му отнеме поста. Той…
Първата ученичка изчезна след пристигането на Нализар в Армедиус. Джоел почна да се двоуми, докато обмисляше този факт.
Това е просто съвпадение, рече си той. Да не избързвам с изводите.
И все пак… не говореше ли Нализар колко е опасно на бойното поле в Небраск? Смяташе, че учителите и учениците в Армедиус са слаби. Дали би стигнал толкова далеч, за да накара всички да се тревожат повече? Да направи нещо, от което всички да застанат нащрек и да почнат да учат и да тренират повече?
Но чак пък отвличане? Това е прекалено, помисли Джоел.
Все пак щеше да е интересно да разбере кои книги преглежда Нализар. Джоел зърна червената дреха, която се стрелна в ритматическото крило на библиотеката. Забърза подир професора.
Когато стигна на прага на ритматическото крило, зад него се разнесе глас.
— Джоел! — провикна се госпожица Торънт от бюрото си. — Знаеш, че не е позволено да влизаш там.
Той спря и се сви. Надяваше се тя да не обърне внимание. Библиотекарите явно имаха шесто чувство да забелязват учениците, когато вършат непозволени неща.
— Току-що видях професор Нализар — обясни Джоел. — Исках да ида да му кажа нещо.
— Не можеш да влизаш в ритматическото крило на библиотеката без придружител, Джоел — рече госпожица Торънт и продължи да слага печати в някаква книга, без да го поглежда. — Изключения не се правят.
Джоел скръцна със зъби от безсилие.
Придружител, хрумна му изведнъж. Ще помогне ли Фич?
Джоел бързо излезе от библиотеката, но предположи, че Фич може би още не се е облякъл или се е върнал в леглото. Докато го доведе до библиотеката, Нализар сигурно ще си е отишъл. Пък и подозираше, че Фич няма да одобри шпионирането на Нализар. Може би дори би се побоял да го направи.
На Джоел му трябваше някой, който е по-склонен да поема рискове…
Беше още време за закуска, а столовата беше съвсем близо.
Не мога да повярвам, не правя това, каза си той, обаче се втурна натам.
Мелъди седеше на обичайното си място. Както винаги, никой от другите ритматисти не беше избрал да седи до нея.
— Здрасти — рече Джоел, пристъпи към масата и зае едно от свободните места.
Мелъди вдигна поглед от чинията с плодове.
— О, това си ти.
— Нужна ми е твоята помощ.
— За какво?