— Добре, господин инспектор — отговори Джоел.
Той беше виждал механични коне и преди, разбира се. Бяха скъпи, но не и рядкост. Еквиликсът обаче не беше какъв да е пружинен механизъм. Изработен беше по най-новите механични технологии от Египтия и се твърдеше, че бил изключително интелигентен. Там работеше жена — гениален учен — която бе измислила нови начини да навива пружините, за да провежда енергия през хармоничните намотки.
Джоел погледна ясните стъклени очи на машината и можа да види как мъничките пружинки и роторчета се движат вътре и как миниатюрни лостчета мърдат нагоре и надолу като клавишите на пишеща машина и направляват функциите на сложния му механичен мозък.
— А коя е тази красива млада госпожица? — попита Хардинг. Тонът му беше любезен, но Джоел усети колебанието.
Красива? Толкова често го дразнеше, че забравяше колко привлекателна може да бъде, когато се усмихва. Както постъпваше в момента.
— Тя е ученичка на професор Фич — обясни Джоел.
— Госпожица…?
— Мънс — отговори тя.
Я чакай, мина през ума на Джоел. Мънс. Чувал съм това име наскоро. И то за някой, който не е Мелъди.
— Госпожице Мънс — откликна Хардинг и вдигна синята си шлемообразна шапка. После се обърна към Джоел. — Благодаря ти за идеята за родителите, Джоел. Трябва да обезопасим този кампус; наредих от този момент нататък да не се позволява на никой ученик да излиза вечерно време или през уикенда. Поисках подкрепления, за да направим мястото оперативна база и предна отбранителна линия!
Джоел кимна.
— Стори ми се, че няма да е добре родителите да започнат да бягат с децата си. Където и да отидат… извършителят може да ги последва.
— Съгласен — отвърна Хардинг.
Мелъди изгледа Джоел и очите ѝ се присвиха.
— Между другото, войнико — обърна се Хардинг към Джоел, — да си виждал русокоса жена, висока метър и седемдесет, с хваната на кок коса, на около тридесет и пет години, облечена в синя рокля? С остри черти и тясно лице?
— Видях я — отвърна Джоел. — Тя е майка на ученик ритматист.
Хардинг изсумтя.
— Не бих казал. Това е Елизабет Уорнър — репортер.
— Жена репортер? — запита Джоел.
— Че какво нередно има в това? — включи се намусено Мелъди.
— Нищо — бързо каза Джоел. — Просто… не съм чувал за такова нещо досега.
— Времената се менят — обясни Хардинг. — На бойното поле се сражават жени ритматисти и бас ловя, че иде ден, когато дори обикновените жени ще постъпват в армията. Жени или не, все тая — пресата е неприятел. Постигнат ли своето, целият остров ще изпадне в паника! Къде я видя, синко?
— Беше се запътила към кабинета на професор Фич.
— Поврага — изрече Хардинг и обърна коня. Джоел можеше да чуе как предавките и пружините вътре се движат.
— Следвай ме! — викна Хардинг.
Впусна се в галоп към ритматическия кампус.
— И за какво точно е всичко това? — попита Мелъди.
— Ъ… нищо.
Тя врътна поглед с театрално изражение на лицето:
— Повярвах ти.
— Не мога да ти кажа — отговори той.
— Ще ме обречеш на пълно невежество!
— Хм, не — заусуква го Джоел. — Виж, аз наистина не знам нищо.
— Това лъжа ли е?
Джоел се подвоуми:
— Даа.
Тя подсмръкна раздразнено.
— А аз си мислех, че започваме да се разбираме толкова добре.
Сграбчи тетрадката си и тръгна.
— Животът ми — отсече тя и вдигна високо ръка — е трагедия! Дори приятелите ми ме лъжат!
Джоел въздъхна. Хвана книгата, която тя бе взела за него, а после се втурна подире ѝ към кабинета на Фич.
12
— Хмм, да, действително разговарях с тази жена — рече обърканият професор Фич. — Не беше убедена дали да остави сина си в Армедиус. Искаше да се увери, че полагаме искрени усилия да опазим децата.
— И Вие ѝ отговорихте — каза инспектор Хардинг.
— Разбира се. Тя едва удържаше сълзите си. Божичко, инспекторе, никога не съм могъл да се справям с жени на ръба на истерията. Не казах много — че сме сигурни, че зад това стои ритматист, обаче ние се надяваме, че децата може още да са живи, и работим по някои особени рисунки с тебешир на двете местопрестъпления.
— Професоре — отвърна Хардинг и отри чело, — това е ужасяващ пробив в сигурността. Ако бяхте войник под мое командване, опасявам се, че щеше да ми се наложи да Ви накажа.
— О, Небеса, като че ли си има причина да съм професор, а не войник.
Джоел повдигна вежда и се постара да не изпитва прекалено самодоволство от обстоятелството, че и Хардинг, и Фич настояха Мелъди да чака отвън, а него оставиха.