— За съжаление — продължи Хардинг, крачейки напред-назад из преддверието на кабинета на Фич с ръце зад гърба — това вече не може да се поправи. Отбраната ни бе преодоляна и един от противниците избяга с нашия боен план. Трябва да го понесем и да се надяваме на най-доброто. Силно настоявам, професоре, да избягвате да разговаряте за тези неща с когото и да е.
— Разбирам, инспекторе — отговори Фич.
— Добре. Сега, смятам, че трябва да знаете, че помолих рицаря-сенатор за Нова Британия за разрешение да установя периметър тук, в Армедиус. Той се съгласи да ми отпусне един пълен легион на джеймстаунската милиция, който да използвам за отбраната на това място.
— Вие ще… окупирате училището? — попита Фич.
— Няма да правя нищо толкова драстично, професоре — отвърна Хардинг, врътна се на пета и се отправи в обратна посока. — Ритматистите са едно от най-големите богатства на Съюза; трябва да се погрижим за тяхната охрана. Ще разположа патрули на територията на училището. Можем да използваме чистата заплаха и да попречим на този призрачен похитител да удари отново.
— Директорът Йорк ми даде стая в кампуса за оперативна база. Моите хора няма да се месят в ежедневната работа на училището. Ние обаче искаме да ни виждат и така учениците да знаят, че са защитени. Това сигурно ще помогне и да предразположим родителите, които явно са решени да съсипят бойния дух и да изолират децата си, което би довело до лесен разгром.
— Какво беше това? — попита Фич. — Какво правят родителите?
— Някои родители на учениците ритматисти изтеглят децата си от училището. Младият Джоел беше достатъчно съобразителен да ме предупреди. За жалост, не успях достатъчно бързо да обезопася района. Поне дузина ученици — главно ритматисти — бяха изтеглени тази сутрин.
— Това не звучи добре — каза Фич. — Всички нападения станаха извън кампуса. Защо биха поискали да отведат децата си от Армедиус?
— Когато става въпрос за децата им, родителите се държат непредсказуемо. По-скоро бих се сражавал с отряд от Забравените, вместо да се занимавам с някоя богата майка, която смята, че синът ѝ се намира в опасност.
Фич изгледа косо Джоел, но Джоел не знаеше как да изтълкува този поглед.
— Войници, вече сте осведомени какво е положението — додаде Хардинг. — Трябва да подновя обиколките, щом няма какво повече да обсъждаме.
Трябва да им кажа, помисли Джоел. Не мога просто да се промъквам наоколо и да се мъча сам да се сражавам с Нализар.
— Всъщност — продума той, — хмм, да, има нещо, което може би трябва да спомена.
Двамата се обърнаха към него и Джоел изведнъж се почувства неловко. Как по-точно да обвиниш един преподавател в отвличане?
— Сигурно не е нещо важно — продължи той, — обаче по-рано днес видях професор Нализар да се държи подозрително. Отвличанията почнаха едва след като директорът го нае на работа, да знаете.
— Джоел! — възкликна професор Фич. — Разбирам, че си ядосан на Нализар заради дуела с мен, но това е неуместно!
— Не е заради дуела, господин професоре. Просто… хммм…
— Не. Добре правиш, Джоел — намеси се Хардинг. — Трябва да споменаваш подобни неща. Не мисля обаче, че има защо да се тревожим за Андрю Нализар.
Джоел го огледа внимателно.
— Познавате ли го?
— Познавам го, разбира се. В Небраск Нализар е легенда. Познавам не по-малко от две дузини мъже, които му дължат живота си. И аз самият съм сред тях.
— Искате да кажете, че той е истински герой, както не спира да разправя на всички?
— Разбира се — отговори Хардинг. — Ще призная, че не е от скромните, но мога да простя нещо такова, ако е заслужено. А, по едно време тебеширчетата се бяха промъкнали по реката към източния фронт! Ако преодолееха нас, щяха да фланкират армията ни и може би да вземат целия източен фронт. А оттам можеха да се покатерят на повалени дървета и да плават върху тях, да нападнат близките острови и да всеят ужас.
— Както и да е, моят отряд здравата беше загазил. Тогава дойде Нализар и съвсем сам ни направи укрепление. Устоя срещу стотици тебеширчета. Праховете да ме отнесат, ако той не спаси живота на всички ни. Мога да разкажа не една такава история. Рядко съм виждал ритматист, толкова умел и хладнокръвен като Андрю Нализар. Срамно беше, че…
Той млъкна.
— Че какво? — попита Джоел.
— Извинявай, синко — отговори Хардинг. — Току-що си дадох сметка, че не ти се полага да знаеш това. Както и да е, Нализар не е заплаха. Всъщност, щастлив съм, че той се намира в кампуса. Чувствам се добре, когато този човек е зад гърба ми.
Хардинг им кимна. Като че се канеше да козирува, обаче се спря навреме, излезе от кабинета и заслиза по стълбите.