Выбрать главу

— Не очаквах това — каза Джоел. — За Нализар, искам да кажа.

— Честно казано и аз не го очаквах — отвърна Фич.

— Нализар не може да е герой — заяви Джоел. — Той е надут въздухар!

— Ще се съглася с прилагателното, но съществителното… Е, той ме победи съвсем умело. Както и да е, не подобава на един ученик да говори така за преподавател. Трябва да показваш уважение, Джоел.

Чу се почукване на вратата. След миг тя се отвори и се показа Мелъди, която явно беше решила да не чака да ѝ отговорят.

— Стигнах до заключението — сърдито подзе тя, — че е свършено с всички тайни, ценни, интересни разговори и ние, обикновените хора, вече можем да влезем.

— Мелъди, миличка — отговори Фич. — Не че искахме да те държим настрани, просто…

Тя вдигна ръка.

— Предполагам, че днес ще трябва да прекопирам още?

— Да, ъъъ, да. Много е добре за теб да се упражняваш. Един ден ще ми благодариш.

— Добре — рече Мелъди. Взе скицник и писалка и се обърна да си върви.

— Мелъди? Къде отиваш? — попита Фич.

— Ще работя ето тук, на простия, незначителен праг. Така няма да преча на важните разговори, които, вие двамата, може би ще имате нужда да водите.

С тези думи тя затвори вратата зад гърба си.

Фич въздъхна, поклати глава и се върна при писалището си.

— Сигурен съм, че тя ще го превъзмогне — рече той, седна и почна да разлиства книжата си.

— Аха — отвърна Джоел, който още гледаше подире ѝ. Дали отново щеше да му се разсърди? А той току-що извади наяве добрата ѝ страна. Адски трудно му беше да се оправя с това момиче. — Какво ще искате да направя, господин професоре?

— О, хъм. Ах. Добре. Честно казано, не знам. Според моя план трябваше да работиш по регистрите още няколко седмици. Хъм. — Фич взе да почуква с показалец по бюрото. — Защо не си вземеш свободен ден? През последните седмици работи толкова много. Това ще ми даде възможност да прегледам материалите от Хардинг. Сигурен съм, че утре ще имам нещо, което да правиш.

Джоел понечи да възрази — със сигурност можеше да помогне на професора с разучаването на странните линии — но се спря. Погледна книгата, която още носеше, онази, която Мелъди взе за него.

— Добре тогава — реши той. — До утре.

Фич кимна и се зае отново с книжата си. Джоел отвори вратата да си върви. Едва не се препъна в Мелъди, която наистина се беше разположила да рисува точно на прага. Тя намусено му направи път. Джоел слезе по стълбите с намерението да открие сенчесто място, където да разгледа книгата на спокойствие.

* * *

Джоел седна под едно дърво с книгата в ръка. На игрището в далечината учениците играеха футбол — летен избираем предмет — и подритваха топката към голлинията. Джоел чуваше виковете им, но те не го дразнеха.

Полицаи патрулираха из кампуса, обаче не се натрапваха, както Хардинг беше обещал. В клоните над Джоел чуруликаше птичка, малък механичен краб се туткаше по моравата и подкастряше тревата. Пред него се мотаеха дълги метални пипала, с чиято помощ той не излизаше от пределите на моравата и не режеше неща, които не бива.

Джоел се облегна на ствола на дървото и вдигна поглед към лъскавите листа. Когато избра книгата, по заглавието — Произходът на силата — предположи, че се отнася до откриването на ритматиката в далечните времена, когато Съединените острови били още млади. Очакваше задълбочено проучване на крал Грегъри и първите ритматисти.

Ала книгата описваше как хората стават ритматисти.

Това се случваше при церемонията по въвеждането на всеки Четвърти юли. Всяко момче или момиче, навършило осем години след предишната церемония, биваше довеждано в местния Монархически параклис. Викарият благославяше групата. После децата влизаха едно по едно в залата на въвеждането. Постояваха вътре няколко минути и излизаха от другата страна — символ на ново раждане. След това им даваха тебешир и ги караха да начертаят линия. От този момент нататък някои можеха да създават рисунки с ритматически сили. Други — не. Беше съвсем просто.

Ала в книгата този процес не изглеждаше никак прост. Джоел отново я разлисти и се намръщи объркано. През това време градинският краб се приближи и щом пипалата му докоснаха крака на момчето, се обърна. Авторът на книгата смяташе, че читателят му е ритматист. Пишеше за неща като „обвързване“ и друго нещо, наречено „Блясък на сянката“.

Явно във въвеждането имаше много повече, отколкото Джоел смяташе. В залата ставаше нещо — и то физически променяше някои деца и им даваше ритматически сили. Не беше само невидимото докосване на Господаря.