Ако написаното в книгата беше вярно, то ритматистите получаваха някакво особено видение или преживяване в залата на въвеждането, и не говореха за него. Когато излизаха, за да начертаят първата си линия, те вече знаеха, че са станали ритматисти.
Това разбиваше на пух и прах всичко, което Джоел разбираше. Или поне така изглеждаше. Джоел се смяташе за начетен в областта на ритматиката, обаче този текст беше изцяло над възможностите му.
Обвързването на Блясъка на сянката, когато се отстрани четвъртата същност, често бива неопределим процес и извършващият свързването трябва мъдро да обмисли ситуацията, преди да вземе решение за съдовете, които следва да бъдат пробити.
Какво въобще значеше това? Джоел винаги си мислеше, че успее ли да влезе в ритматическото крило на библиотеката, ще научи много. Не му беше минавало през ума, че много от книгите ще надхвърлят способностите му.
Захлопна книгата. Недалеч механичният краб почна да забавя ход. Беше късно и градинарят сигурно щеше да дойде и или да го навие пак, или да го прибере за през нощта.
Джоел стана, тикна книгата под мишница и се потътри към столовата. Чувстваше се някак особено след цял следобед, прекаран в учене. Надзорът над кампуса се засилваше, нощем изчезваха ученици. Струваше му се грешно просто да си седи и да чете книжки. Искаше да помогне някак.
Можеше да вземеш книгата, която Нализар взе от библиотеката…, помисли той. Въпреки казаното от Хардинг, Джоел просто нямаше вяра на Нализар. В онази книга имаше нещо важно. Но какво? И как да се добере до нея?
Джоел тръсна глава и влезе в столовата. Майка му беше там — а това беше хубаво — и Джоел отиде и си сипа от основното блюдо за вечерта: спагети със запръжка и кюфтета. Наръси спагетите с пармезан, взе пръчици за хранене и се отправи към масата.
— Здрасти, мамо — рече той и седна. — Как мина денят ти?
— Тревожно — отговори майка му и изгледа групичка полицаи, които се хранеха заедно. — Може би не трябва да излизаш сам вечер.
— Точно сега кампусът навярно е най-безопасното място в целия град — отвърна Джоел и загреба от храната. Спагети с пържени чушки, корен и пикантен доматено-соев сос. Италианската храна му беше една от любимите.
Майка му продължаваше да наблюдава офицерите. Вероятно — както каза и Хардинг — бяха тук, за да напомнят на хората, че кампусът се охранява. Полицаите обаче също така изнервяха хората още повече, защото им напомняха за съществуващата опасност.
Носеха се приглушени разговори. Джоел няколко пъти чу да се споменава за Хърман и Лили, но при минаването на готвачите долови и сумтенето им за „ония ритматисти“, които застрашават кампуса.
— Как може да са толкова глупави? — попита Джоел. — Ние се нуждаем от ритматистите. Да не би да искат тебеширчетата да се измъкнат от Небраск?
— Хората са уплашени, синко — отвърна майка му. Тя от време на време разбъркваше храната си, но явно не ядеше много. — Кой знае. Може пък цялата работа да е резултат от някаква караница между ритматистите. Те са толкова потайни…
Тя погледна професорите. Фич го нямаше — сигурно работеше по изчезванията. И Нализар не беше на мястото си. Джоел присви очи. Нализар беше замесен някак, нали така? Джоел не се беше отказал от идеята да открие книгата, която Нализар проучваше.
Учениците ритматисти си шушукаха на масата и изглеждаха притеснени и разтревожени. Като мишки, които са подушили, че котката се задава. Както обикновено, Мелъди седеше на крайчеца на масата и от двете ѝ страни имаше поне по две свободни места. Хранеше се, свела поглед, и не разговаряше с никого.
Сигурно ѝ е трудно, осъзна Джоел, да няма с кого да си поприказва, особено в тези напрегнати дни. Преглътна малко спагети и се замисли колко остро реагира тя на изключването от срещата с Фич и Хардинг. Обаче… може и да си имаше причина. Дали защото всички останали ритматисти като един я пренебрегваха?
Джоел усети вина.
— Джоел — рече майка му, — може би не е добра идея да учиш при професор Фич тъкмо сега.
Джоел отново се обърна към нея и тревогата измести чувството му за вина. Майка му можеше да прекрати заниманията с Фич. Отидеше ли при директора…
През ума му минаха десетина възражения. Но не, не бива да протестира прекалено. Ако го стори, майка му ще се запъне и ще настоява, че това трябва да се направи. Тогава с какво да отговори? Как?
И установи, че пита:
— Това ли би поискал татко?
Ръката на майка му застина с пръчици в спагетите и не помръдна.