Винаги беше опасно да припомня за баща си. Майка му не плачеше често, вече не. Поне не много. Ужасяващо беше, че една нищо и никаква злополука в железницата внезапно може да тури край на всичко. Щастие, планове за бъдещето, шансовете на Джоел да стане ритматист.
— Не, баща ти не би искал да ги изпратиш в изгнание, както правят другите. Всъщност и аз не искам. Само… внимавай, Джоел. Заради мен.
Той кимна и си отдъхна. За беля установи, че погледът му все се връща на Мелъди. Седнала сама. Всички останали в столовата хвърляха погледи на ритматистите, шушукаха си по техен адрес, все едно те бяха изложени на показ.
Джоел забучи пръчиците си в спагетите и стана. Майка му го изгледа, обаче не каза нищо, когато той прекоси помещението и отиде до масата на ритматистите.
— Какво? — попита го Мелъди, щом той дойде. — Дойде още малко да ме поласкаеш, за да ме накараш да те вкарам там, където не трябва да ходиш, така ли?
— Видя ми се, че скучаеш — отговори Джоел. — Помислих, че може да поискаш да дойдеш да вечеряш с майка ми и с мен.
— О? Сигурен ли си, че не ме каниш, само за да ме изриташ, когато трябва да говориш за нещо важно?
— Знаеш ли, забрави — отговори Джоел, обърна се и тръгна наперено.
— Извинявай — обади се Мелъди зад него.
Джоел я погледна. Мелъди изглеждаше нещастна, седеше и гледаше купата кафеникавочервени спагети. В бърканицата беше забучена вилица.
— Извинявай — повтори тя. — Наистина с удоволствие бих дошла при вас.
— Добре, идвай тогава — каза Джоел и ѝ махна.
Мелъди се поколеба, после взе купата и забърза подире му.
— Знаеш как изглежда това, нали? Че бягам заедно с някакво момче два пъти за един ден? Че седя с него на вечеря?
Джоел се изчерви. Страхотно, рече си той. Само това ми липсваше.
— Няма да си имаш неприятности, задето не седиш с останалите, нали?
— Не. Насърчават ни да седим там, но не ни карат. Просто никога не съм имала къде да ида.
Джоел я покани на своето място срещу майка му на масата за прислугата и няколко човека се посместиха, за да може Мелъди да седне. Тя се разположи и приглади полите си. Изглеждаше малко нервна.
— Мамо — рече Джоел, докато сядаше и вземаше пръчиците си, — това е Мелъди. И тя учи през лятото при професор Фич.
— Приятно ми е да се запознаем, миличка — рече майка му.
— Благодаря, госпожо Саксън — отговори Мелъди, взе вилицата и почна да ровичка в спагетите.
— Не умееш ли да ползваш клечки? — попита Джоел.
Мелъди се намуси.
— Не си падам по европейската храна. Вилицата ми служи отлично.
— Не е толкова трудно — отговори Джоел и ѝ показа как да държи пръчиците. — Баща ми ме научи още като бях съвсем малък.
— Той ще вечеря ли с нас? — попита вежливо Мелъди.
Джоел се смути.
— Бащата на Джоел почина преди осем години, миличка — обясни майка му.
— О! Съжалявам!
— Няма нищо — отговори майката. — Всъщност ми е приятно отново да съм в компанията на ритматист. Напомня ми за него.
— Той ритматист ли беше? — попита Мелъди.
— Не, не. Просто познаваше повечето професори — рече майката на Джоел и сякаш се вгледа някъде далече. — Приготвяше им специални тебешири, а те на свой ред бъбреха с него за работата си. Така и не успях да разбера много, но Трент обичаше това. Предполагам, че те го имаха почти за свой, понеже беше майстор на тебешир.
— Тебешир ли правеше? — учуди се Мелъди. — А аз мислех, че тебеширът просто се добива от земята.
— Е, да, обикновеният тебешир. Той е само разновидност на варовика. Но не е необходимо тебеширът, който ползвате вие, ритматистите, да е съвсем чист. Това дава много възможности за експерименти. Поне Трент винаги казваше така.
— Според него, най-добрият тебешир за ритматистите беше изработеният специално за дадена цел. Не може да е прекалено твърд, иначе линиите няма да се получат гладки. Не може да е и прекалено мек, за да не се чупи лесно. Ако е глазиран отвън, няма да полепва по пръстите на ритматистите. Освен това Трент смесваше с тебешира някои съставки, от които при работа се отделяше по-малко прах.
Джоел седеше мълчаливо. Трудно беше човек да я накара да говори за баща му.
— Някои ритматисти искат определени цветове и Трент работеше с часове, за да получи нужния оттенък. Но повечето училища не наемат собствен майстор на тебешир. Директор Йорк така и не взе друг на мястото на Трент — не могъл да намери човек, когото смята за достатъчно компетентен за работата. Всъщност майсторът на тебешир не е необходим, понеже и обикновеният тебешир върши работа.
— Но Трент винаги спореше с онези, които наричаха работата му незначителна. Вкусът е незначителен при храненето, казваше той: тялото може да получи хранителни вещества и от блудкави, и от вкусни ястия. Цветовете на тъканите, картините по стените, красивата музика — тези неща не са необходими. Хората обаче представляват нещо повече от нуждата да оцелеят. Така че за Трент изработването на по-добри и по-полезни видове тебешир беше търсене.