— По едно време беше направил колани с по шест различни вида тебешир с различна твърдост и с извити върхове за рисуване по различни повърхности. Много от професорите ги носеха. — Тя въздъхна. — Но това е минало. Сега ако някой иска специален тебешир, поръчва от Мейнфорд.
Тя замълча. После погледна големия часовник на стената.
— Прахове! Трябва да се връщам на работа. Мелъди, приятно ми беше да се запознаем.
Мелъди стана, когато майката на Джоел забързано си тръгна. После отново седна и зачовърка храната си.
— Явно баща ти е бил интересна личност.
Джоел кимна.
— Помниш ли много неща за него? — попита Мелъди.
— Да. Когато почина, бях на осем. Имаме и няколко дагеротипии в стаята. Беше мил човек, едър и широкоплещест. Приличаше повече на полски работник, отколкото на занаятчия. Обичаше да се смее.
— Късметлия си — рече Мелъди.
— Моля? Защото баща ми почина?
Мелъди се изчерви.
— Късметлия си, че си имал такъв баща. И че можеш да живееш с майка си.
— Съвсем не е толкова забавно. Стаята ни на практика е колкото килер, а мама почти се убива от работа. Другите ученици са любезни с мен, но нямам добри приятели. Не са сигурни как точно да се държат със сина на чистачката.
— Аз и толкова нямам.
— Сираче ли си? — изненада се Джоел.
— Нищо толкова драстично — въздъхна Мелъди и нагреба спагети с вилицата. — Семейството ми живее във Флоридските атоли. Родителите ми са съвършено здрави и също така съвършено незаинтересовани да идват да ме видят. Предполагам, че когато и четвъртото им дете е станало ритматист, вече не им е било интересно.
— Във вашето семейство има четирима ритматисти?
— Добре де, шестима, ако броиш и родителите ми. И двамата са ритматисти.
Джоел се облегна на мястото си и се свъси. Ритматиката не беше наследствена. Многобройни изследвания бяха доказали, че вероятността ритматистите да имат деца ритматисти е съвсем малко по-висока.
— Това е невъзможно — рече той.
— Не е невъзможно. Просто не е вероятно — отговори Мелъди и хапна малко.
Джоел отклони поглед. Книгата, която чете цял следобед, лежеше на масата. Тъмнокафявата корица беше стара и напукана.
— Та така — безцеремонно подзе той. — Чета за това, което става с ритматистите, когато влязат в залата на въвеждането.
Мелъди застина. От устните ѝ провиснаха няколко спагети.
— Интересно четиво — продължи Джоел и обърна книгата. — Обаче имам няколко въпроса за процеса.
Мелъди смукна спагетите.
— За това ли е книгата?
Джоел кимна.
— Ох, прахове — завайка се Мелъди и се хвана за главата. — Ох, прахове. Много съм загазила, нали?
— Не виждам защо. Тоест, какъв е проблемът? Всички минават през залата на въвеждането, нали така? Значи не всичко за това място трябва да се пази в тайна.
— Не е тайна, наистина. Просто е… не знам. Свято. Има неща, за които не се предполага да говориш.
— Е, аз прочетох книгата — отвърна Джоел. Поне каквото успях да разбера от нея. — Следователно вече знам много. Няма нищо, ако ми кажеш още, нали?
Мелъди го изгледа.
— А ако отговоря на въпросите ти, ще ми кажеш ли за какво говорихте двамата с Фич с онзи полицай?
Това стъписа Джоел.
— Хъмм, е, дадох дума да не казвам, Мелъди.
— И аз обещах да не говоря за залата на въвеждането с неритматисти.
Прахове, рече си раздразнено Джоел.
— Няма пак да се караме, нали? — въздъхна Мелъди.
— Не знам. Всъщност не искам да се караме.
— И аз не искам. Имам твърде малко сили за караници в момента. Това е заради помията, която италианците наричат храна. Твърде много прилича на червеи. Както и да е, какво ще правиш след вечеря?
— След вечеря ли? Аз… хмм, сигурно просто ще почета още малко, за да видя мога ли да разбера книгата.
— Прекалено много учиш — сбърчи нос Мелъди.
— Учителите ми до един няма да се съгласят с теб.
— Да, защото те грешат, а аз — не. Никакво четене повече. Да вървим за сладолед.
— Не знам дали в кухнята има — отговори Джоел. — Трудно е да се получи сладолед през лятото и…
— Не от кухнята, глупчо — рече Мелъди и извъртя очи. — От салончето на улица „Найт“.
— О, аз… никога не съм ходил там.