— Моля? Това е трагедия.
— Мелъди, за тебе всичко е трагедия.
— Да не ядеш сладолед — обяви тя — е кулминацията на всички беди! Това е. Без повече дискусии. Отиваме. Следвай ме.
С тези думи тя вихрено излезе от столовата. Джоел изяде и последните си спагети и бързо я последва.
13
— Е, какво толкова има в ритматистите, та така искаш и ти да си ритматист? — попита Мелъди в гаснещата лятна светлина. По пътя се разминаха със стария градинар Баркли, който вървеше от фенер на фенер и навиваше пружините, за да почнат да се въртят и да светят. Мелъди и Джоел трябваше да побързат с излизането, за да спазят вечерния час на Хардинг. Но би трябвало времето да им стигне за една кратка разходка.
Джоел крачеше до Мелъди с ръце в джобовете по посока на изхода от кампуса.
— Не знам. Защо пък някой да не иска да стане ритматист?
— Ами аз знам, че много хора си мислят, че искат да са ритматисти. Виждат славата, специалното отношение. На други според мен им се нрави силата. Ти не си като тях, Джоел. Ти не искаш слава — винаги се криеш, мълчиш си и тем подобни. Явно обичаш да си сам.
— Май да. Може би просто искам силата. Виждала си какъв ставам, когато се състезавам с някого.
— Не. Когато обясняваш линиите и защитите, ти се вълнуваш. Но не говориш за ритматиката, за да получиш своето или да накараш другите да ти се подчиняват. Много хора говорят за тези неща. Дори някои в класа ми.
Приближиха портите. Двама полицаи стояха на пост, но не им попречиха да излязат. До мъжете стояха кофи. Киселина срещу тебеширчета. Не беше достатъчно силна да навреди на хората, поне не много, но можеше да унищожи тебеширчетата в миг. Хардинг не оставяше нищо на случайността.
Един от полицаите кимна на Джоел и Мелъди.
— Вие двамата се пазете. Внимавайте. Върнете се до час.
Джоел кимна в отговор.
— Сигурна ли си, че идеята е добра? — попита той Мелъди.
Тя театрално извъртя очи.
— Никой не е изчезвал от сладоледени салони, Джоел.
— Не, но Лили Уайтинг е изчезнала, когато се е прибирала у дома след някакво празненство.
— Откъде знаеш това? — попита Мелъди и го изгледа подозрително.
Той отклони поглед.
— Ох, добре — рече тя. — Секретните разговори.
Джоел не отговори и за негово щастие Мелъди не настоя повече.
Улицата изглеждаше оживена, а похитителят нападаше учениците, когато те бяха сами. Значи навярно Джоел нямаше защо да се тревожи. Въпреки това се улови, че внимателно се оглежда наоколо. Армедиевата академия беше отдясно — парк с портал, прецизно поддържана трева и внушителни сгради. Отляво беше улицата. От време на време изтрополяваше теглена от коне карета.
Тези карети ставаха все по-редки, понеже хората заменяха конете си с пружинни животни с разнообразна форма и направа. Край двамата пропълзя едно като безкрил дракон — чарковете му тиктакаха и се въртяха, а очите му осветяваха пътя. Върху гърба му имаше кабинка и Джоел видя, че вътре седи мустакат мъж с бомбе.
Армедиус беше разположен точно в центъра на Джеймстаун, близо до няколко оживени кръстовища. В далечината се издигаха сгради на по десетина етажа, всичките от здрава тухла. Някои имаха колони или друга някаква каменна украса. Самият тротоар беше от тухли, някои от които носеха печата на Нова Британия. Това беше първият от островите, колонизирани преди много години, когато европейците открили грамадния архипелаг, който днес представляваше Съединените Американски острови.
Беше петък и на улица „Харп“ вървяха театрални представления и концерти, което донякъде обясняваше оживеното движение. Минаваха работници с панталони и мръсни ризи и щом видеха Мелъди, попривдигаха кепетата си — тя предизвикваше почтителното им уважение заради ритматическата униформа. Понякога ѝ кимваха и добре облечени хора — мъже в елегантни костюми с дълги палта и бастуни и жени в бляскави рокли.
Какво ли е всички да те познават и да те уважават? За тази страна на ритматиката Джоел не се беше замислял.
— Затова ли не ти харесва? — попита той Мелъди, докато минаваха под една улична лампа.
— Какво?
— Славата — обясни Джоел. — Как всеки те гледа и се отнася различно към тебе. Затова ли не ти харесва да си ритматист?
— Отчасти. Като че… всички очакват нещо от мен. Толкова много от тях зависят от мен. Обикновените ученици могат да се провалят, но когато си ритматист, всеки ти показва, че не може да се провалиш. Ние сме ограничен брой — докато един от нас не умре, не може да се избира нов ритматист. Ако не ме бива в това, което правя, ще представлявам пробив в нашата отбрана.