Тя веднага се залови за работа.
— Къде тогава отиват парите на майка ти?
— Не знам. Май никога не съм се замислял за това досега. — Той пак погледна доларовата монета. Толкова много. Наистина ли ритматистите получаваха такава издръжка?
Те трябваше да воюват в Небраск едно десетилетие. Ако искаха, можеха да останат и по-дълго, но след отслужването на десетте години можеха да се оттеглят в запас. Рядко викаха запасняците отново на бойното поле — случвало се беше само веднъж за последните тридесет години, когато в кръга беше направен голям пробив.
За тази си десетгодишна служба получаваха издръжка до края на живота си. Джоел не знаеше точните числа, но ако на ритматистите им потрябваха повече пари, можеха да постъпят на работа в железопътните компании. Те имаха разрешение от правителството да ползват тебеширчета — нарисувани с Глифа на Откъсването, който им позволяваше да въздействат не само върху тебешир, но и върху всичко друго — та да навиват огромните пружини, задвижващи железницата.
Джоел знаеше съвсем малко по въпроса — това беше едно от нещата, които ритматистите не обсъждаха с другите. Даже не знаеше как тебеширчетата успяват да бутат. Но те го правеха и работата им носеше на ритматистите много, много добри пари.
— Парите ми се струват доста добро основание да стана ритматист — рече Джоел. — Лесен доход.
— Аха — меко отвърна Мелъди. — Лесен.
Джоел най-сетне хапна от сладоледа. Той беше в пъти по-добър от предлагания от готвачите в Армедиус. Оказа се обаче, че му е трудно да му се наслади, понеже забеляза, че Мелъди е почнала печално да разбърква нейния и е свела поглед.
Какво казах сега?, запита се той. Дали разговорът ѝ беше напомнил за нейната несръчност?
— Мелъди, ти наистина си добра в ритматиката. Ти си гений на тебеширчетата.
— Благодаря ти — отвърна тя, но не се ободри веднага. Явно не това я тревожеше.
Все пак скоро почна да ровичка в мелбата.
— Шоколадът е най-великото изобретение на всички времена.
— Ами пружинните механизми? — попита Джоел.
Тя махна с безразличие.
— Да Винчи е бил пълен въздух. Всеки го знае. Абсолютно надценен.
Джоел се усмихна и с удоволствие хапна от мелбата.
— Откъде знаеше какъв вид да ми поръчаш?
— Просто така — отговори тя и си взе още малко. — Джоел, ти наистина ли вярваш в онова, което ми каза преди малко за тебеширчетата? За моето умение?
— Разбира се — заяви Джоел и отпи от содата. — Промъквал съм се на много лекции и не съм виждал и един професор от училището да нарисува тебеширче, което да се доближава по детайлност до твоите.
— Защо тогава другите линии не ми се получават?
— Значи всъщност те е грижа?
— Много ясно. Ако не беше, нямаше да е такава трагедия.
— Може би ти трябват само повечко упражнения.
— Упражнявала съм се ужасно много.
— В такъв случай не знам. Как удържаш тебеширчетата зад защитната си линия? На теб ти се вижда лесно, но се смята, че е много трудно.
— Така ли се смята?
— Не знам със сигурност — отвърна Джоел и хапна пак. Наслади се на сметановия вкус и после облиза лъжичката. — Не съм учил много теория за тебеширчетата. В общата библиотека няма много материал за тях, а професор Фич не води такива часове. Той е единственият, който би ми позволил да се промъкна и да го слушам на общо основание.
— Срамота. Какво искаш да знаеш за тях?
— Ти ще ми кажеш ли? — изненада се Джоел.
— Не виждам защо не.
— Понеже се ядоса, когато разбра, че чета за церемонията на въвеждането.
— Това е много различно. Ще питаш ли, или няма да питаш?
— Добре, знам, че в едни случаи тебеширчетата откликват по-добре на указанията, а в други не. Защо?
— Не знам дали някой въобще знае това. Те обикновено правят това, което аз искам, обаче на други хора им е по-трудно.
— Значи ли това, че знаеш глифите за указание по-добре от останалите?
— Не бих казала. Тебеширчетата… не са съвсем като другите линии, Джоел. Забранителната линия прави само едно нещо. Чертаеш я и тя си лежи там. А тебеширчетата са… изменчиви. Те имат свой живот. Ако не ги нарисуваш правилно, няма да могат да вършат работата си.
Джоел се свъси.
— А какво изобщо означава „да ги нарисуваш правилно“? Не спирам да ровя из книгите и каквото мога да открия, гласи, че подробностите правят тебеширчетата по-силни. Но… това си е само тебешир. Как може тебеширчето да разбере дали си го нарисувала с подробности или не?
— Така. Тебеширчето знае дали е добре нарисувано.
— Количеството тебешир ли е важно? Повечето тебешир дава „подробна“ рисунка вместо неподробна?