Мелъди поклати глава.
— През първата година някои мои съученици опитаха просто да очертаят кръгчета и да ги оцветят и това да са им тебеширчетата. Те винаги умираха бързо, а някои просто се търкулваха нанякъде и не отиваха където трябва.
Джоел се намръщи. Винаги беше приемал ритматиката за… е, нещо научно и измеримо. Силата на една Отбранителна линия беше пропорционална на градуса на дъгата ѝ. Височината на блокиращата сила на Забранителната линия беше пропорционална на широчината ѝ. Всички линии имаха пряк, измерим смисъл.
— Сигурно е намесено някакво число — предположи Джоел.
— Казах ти. Има нещо общо с това колко добре са нарисувани. Ако нарисуваш еднорог, който прилича на еднорог, той ще изтрае по-дълго от някой, който не е съразмерен или единият му крак е по-къс или не може да прецени дали трябва да е еднорог или пък лъв.
— Но как знае? Кое определя „добрата“ и „лошата“ рисунка? Свързано ли е с това, което ритматистът вижда в главата си? И колкото по-добре може да нарисува видяното, толкова по-силно става тебеширчето?
— Може би — рече Мелъди и сви рамене.
— Обаче — продължи Джоел, размахвайки лъжичката, — ако случаят е такъв, то тогава най-добрите рисувачи на тебеширчета щяха да са хората със слабо въображение. Виждал съм как работят твоите тебеширчета — те са силни и са много подробни. Съмнявам се, че системата награждава хора, които не могат да си представят сложни образи.
— Охоо. Ти наистина си навътре в нещата, а?
— Линиите на Създаването са единствените, които видимо нямат смисъл.
— За мен имат отличен смисъл. Колкото по-красива е една рисунка, толкова по-силна е и толкова по-добре успява да направи това, което ѝ кажеш. Какво объркващо има тук?
— Объркващо е, защото е смътно — отговори Джоел. — Не мога да разбера нещо, докато не знам защо става. Трябва да има обективна отправна точка, която да определя добрата и лошата рисунка. Дори и тази обективна отправна точка да е субективното мнение на ритматиста, който рисува.
Мелъди примигна, после взе още сладолед.
— Ти, Джоел, трябваше да станеш ритматист.
— Казвали са ми го — въздъхна той.
— Аз сериозно. Кой говори така?
Джоел отново се залови със сладоледа. При такава цена не искаше той да се стопи и да се похаби. За него това беше по-важно от вкуса, колкото и да беше приятен.
— Не са ли онези там ученици от твоята кохорта? — попита той и посочи няколко ритматисти на масата в ъгъла.
Мелъди погледна нататък.
— Аха.
— Какво правят? — попита Джоел.
— Вестник ли четат? — рече Мелъди и погледна косо. — А, това на първата страница не е ли рисунка на професор Фич?
Джоел изпъшка. Е, репортерката наистина си е свършила бързо работата.
— Хайде — рече той, изгълта содата, метна последната лъжица сладолед в устата си и стана. — Трябва да се сдобием с брой на този вестник.
14
— Професор Фич — започна да чете Мелъди — е дребен, приличен на катерица мъж, сгърбен над книгите си, като че те са орехчетата за зимата: струпани и накамарени небрежно в леговището му. Впечатлението обаче е измамно, защото той е в центъра на издирването на Убиеца от Армедиус.
— Убиец ли? — възкликна Джоел.
Мелъди вдигна предупредително показалец и продължи да чете.
— Поне така смята един от източниците ни. „Да, ние се боим за живота на похитените ученици“, казва неназованият източник. „Всеки полицай знае, че ако някой изчезне толкова подозрително, има голяма вероятност никога да не бъде намерен. Поне не жив.“ Професор Фич е по-оптимистичен. Той не само мисли, че децата са още живи, но и че могат да бъдат върнати, а тайната на тяхното местонахождение може да е свързана с намерените на местопрестъпленията странни ритматически линии.
„Ние не знаем какви са тези линии и какво правят“, обяснява професор Фич, „но те определено имат някакво значение“. Той отказа да ми покаже рисунките, но сподели, че не съдържат нито една от четирите основни линии.
— Фич е скромен човек — продължи да чете Мелъди. — Говори с тих, ненатрапчив глас. Малцина биха осъзнали, че на него трябва да възлагаме надеждите си. Защото ако наистина в Нова Британия се разхожда на свобода умопобъркан ритматист, несъмнено ще е нужен друг ритматист, който да го победи.
Тя вдигна очи от вестника. Празните купички от сладоледа и чашите от содата стояха на масата. Салонът вече се опразваше — повечето ученици се връщаха в Армедиус заради вечерния час.
— Е, май вече знаеш цялата история — рече Джоел.