— И това ли е? Това ли е всичко, за което разговаряхте с инспектора?
— Общо взето, това е. — Статията съдържаше и някои плашещи подробности — например как точно са изчезнали Лили и Хърман, включително и че са намерени капки кръв.
— Това е лошо, Мелъди. Не мога да повярвам, че е стигнало до печат.
— Защо?
— Досега полицията и директор Йорк внушаваха, че Хърман и Лили може просто да са избягали. Родителите на ритматистите в академията допускаха друго, но хората в града не знаеха.
— Е, за тях най-добре е да узнаят истината.
— Дори и тя да предизвика паника? Дори и ако обикновените хора се изпокрият по домовете си, защото се страхуват от един убиец, който може и да не съществува и който несъмнено няма да ги нарани?
Мелъди прехапа устни.
Джоел стана с въздишка.
— Да се връщаме — рече той и сгъна вестника. — Трябва да спазим вечерния час, а и аз искам да дам това на инспектор Хардинг, в случай че още не го е видял.
Мелъди кимна и излезе с него на улицата. Сега беше по-тъмно и Джоел отново се запита доколко разумно е да излизат, когато наоколо броди убиец. Мелъди като че беше в подобно настроение и крачеше по-близо до него. Вървяха бързо и без да разговарят, докато най-сетне се върнаха при портите на училището.
На входа стояха същите двама офицери. Когато Джоел влезе, часовникът отмери без петнадесет.
— Къде е инспектор Хардинг? — попита Джоел.
— Опасявам се, че излезе — отговори единият полицай. — Можем ли да ти помогнем с нещо?
— Предайте му това, щом се върне — каза Джоел и подаде вестника. Полицаят го прегледа и на лицето му се изписа тревога.
— Хайде — рече Джоел на Мелъди, — ще те изпратя до общежитието.
— А сега изведнъж стана кавалер.
Двамата тръгнаха по алеята. Джоел беше потънал в мисли. Поне статията не омаловажаваше Фич. Може би репортерката се чувстваше виновна, че го е излъгала.
Стигнаха до общежитието.
— Благодаря ти за сладоледа — каза Джоел.
— Не, аз ти благодаря.
— Ти го плати, нищо че преди това ми даде парите.
— Не ти благодаря за плащането — безгрижно рече тя, докато отваряше вратата.
— А за какво тогава?
— За това, че не ме пренебрегваш. И в същото време пренебрегваш факта, че понякога съм малко щура.
— Понякога всички сме такива, Мелъди. Ти просто… хмм, просто си по-добра в това от повечето хора.
Тя повдигна вежда.
— Много ласкателно.
— Не се получи както го мислех.
— Тогава ще трябва да ти простя. Колко скучно. Лека нощ, Джоел.
Тя изчезна в общежитието и вратата се затвори подире ѝ. Джоел бавно прекоси моравата. Мислите му бяха объркани. Усети, че скита из кампуса на ритматистите.
Знаеше къде живеят повечето преподаватели, затова му беше лесно да определи кой доскоро неизползван кабинет вероятно подслонява Нализар. И наистина съвсем скоро намери вратата с името на Нализар на външната стена на Залата на Създаването.
Джоел взе да обикаля сградата и да поглежда към тъмния втори етаж. Залата на Създаването беше най-новата от четирите постройки и имаше много повече прозорци. Тези на стаята на Нализар бяха тъмни. Това какво значеше — че го няма или че си е легнал рано?
Мелъди каза, че Нализар е поискал да му донесат книгите в кабинета. Сигурно са на бюрото му, или пък го чакат отпред на стълбищната площадка…
Джоел усети, че търси дръжката на вратата.
Спря се. Какво правя? Да не би наистина да възнамеряваше да влезе с взлом в кабинета на преподавател? Трябваше да си помисли, преди да се захване с нещо толкова крайно. Отдалечи се по моравата. Тъкмо тогава чу нещо и се обърна.
Вратата на Нализар към стълбите се отвори и навън пристъпи фигура с руси коси и тъмна пелерина. Самият Нализар. Сърцето на Джоел подскочи — но той беше достатъчно далеч и достатъчно скрит в мрака, така че Нализар не го забеляза.
Професорът сложи цилиндър и закрачи по алеята. Джоел усещаше как сърцето му блъска в гърдите. Ако се беше качил по стълбите, Нализар със сигурност щеше да го спипа. Пое няколко пъти дълбоко дъх да се успокои.
После си даде сметка, че сега знае със сигурност, че професорът го няма.
А ако се върне бързо?, замисли се Джоел. Тръсна глава. Ако реши да се промъкне в стаята на Нализар, ще му трябва по-добър план.
Продължи да върви, но не му се прибираше у дома. Беше прекалено бодър. Накрая реши да действа другояче. Знаеше някой, който е буден толкова късно и с когото може да разговаря.
Знаеше всички обичайни места, където да провери за майка си и мина първо там. Не я намери, но намери една от другите чистачки, Дарм. Тя го прати където трябва.