Оказа се, че майка му чисти арената за дуелите. Джоел приближи вратата, която беше леко открехната, и надзърна. Чу вътре да отеква шум от стържене, затова отвори и влезе.
Арената за дуелите се намираше в центъра на Залата на Създаването и заемаше по-голямата част от средната част на сградата. Таванът беше от стъклени квадрати с железни подпори. В крайна сметка беше най-добре ритматическите дуели да се наблюдават отгоре. По време на Мелето професорите и местните големци гледаха от най-хубавите места.
Джоел никога не беше виждал това помещение, макар да имаше късмета да се сдобие на няколко пъти с място на долните редове за Мелето. Залата беше оформена като ледена пързалка. Долу беше площадката — черна, за да изпъква тебеширът по-добре, и достатъчно широка, та десетки участници да могат да чертаят своите кръгове едновременно. Наоколо имаше места за публиката, макар никога да не бяха достатъчни за желаещите.
Разбира се, и през учебната година се провеждаха състезания. Мелето обаче беше най-популярното. То беше последната възможност за младшите ритматисти да се покажат, преди да ги откарат в Небраск за последната година от обучението. Победителите в Мелето получаваха важни постове в Небраск и имаха много по-добри изгледи да ги произведат в командири на отряди и в капитани.
Майката на Джоел беше коленичила в средата и търкаше изработения от черна скала под. До нея светеше един пружинен фенер. Косата ѝ беше прибрана под кърпа, ръкавите ѝ бяха навити, а кафявата ѝ пола беше напрашена от пълзенето.
Внезапно гняв прониза Джоел. Другите хора ходеха на театър, излежаваха се или спяха, докато майка му търкаше подовете. Гневът веднага се превърна във вина. Той самият ядеше сладоледи, докато тя търкаше подовете.
Ако бях ритматист, рече си той, нямаше да ѝ се налага да върши това.
Мелъди говореше с презрение за така желаните от мнозина ритматисти пари и власт. Тя очевидно нямаше представа какво е да се справяш без пари.
Джоел заслиза по стъпалата между седалките. Стъпките му отекваха. Майка му вдигна поглед. Когато той стъпи на черната площадка, му каза:
— Джоел, би трябвало да се готвиш да спиш, млади човече.
— Не съм уморен — каза той, коленичи до нея и взе другата четка, която плаваше в кофата. — Какво правим? Стържем пода?
Майка му го огледа. После се върна към работата си. През лятото беше далеч по-спокойна за нощните му навици.
— Не си разваляй панталоните. Подът е набразден и грапав. Ако не внимаваш, ще си протриеш коленете и ще прокъсаш плата.
Джоел кимна и се залови с един участък, който майка му още не беше изтъркала.
— Защо трябва да чистим тук? Това място не се ползва толкова често.
— Трябва да изглежда добре за Мелето, Джоел — отговори майка му, махна от лицето си един непокорен кичур коса и го затъкна зад ухото си. — Всяка година слагаме политура, за да остане цветът тъмен. Подът трябва да е почистен, преди да го намажем.
Джоел кимна, търкайки. Приятно му беше да се размърда, а не само да седи и да се рови в книгите.
— Момичето ми се видя мило — обади се майка му.
— Кой? Мелъди?
— Не, другото момиче, което доведе на вечеря.
Джоел се изчерви.
— Да. Май да. Малко е особена.
— Ритматистите често са особени. Но аз се радвам да те видя с момиче. Тревожа се за теб. Изглежда, винаги има с кого да си говориш, но не излизаш вечер. Имаш много познати. А не много приятели.
— Никога не си казвала нищо за това.
Майка му изсумтя.
— Не трябва човек да е професор, за да знае, че тийнейджърите не обичат да чуват за тревогите на майките си.
Джоел се усмихна.
— Лесно ти е с мен — отбеляза той. — Като гледам какви са синовете тийнейджъри, аз не съм голяма беля.
Продължиха да работят. Джоел все още се дразнеше, че майка му трябва да върши такава тежка работа. Да, ритматистите бяха важни — помагаха за защитата на Островите от опасностите в Небраск. Ала не беше ли важна и майка му? Господарят избираше ритматистите. Дали не избираше по някакъв начин и чистачките?
Защо хората ценяха онова, което майка му прави, толкова по-ниско, отколкото работата на някой като професор Фич? Тя се трудеше два пъти по-упорито от всеки познат на Джоел, ала не печелеше нито слава, нито богатство, нито престиж.
Мелъди се беше зачудила къде отиват парите на майка му. Добър въпрос. Майка му работеше много часове. И къде отиваха парите ѝ? Всичко ли спестяваше?
Или имаше нещо друго? Някакъв разход, за който Джоел не помисляше…
Той изправи гръб. Полази го хлад.
— Всъщност директорът не ме е приел безплатно в Армедиус, нали? Само ти ми казваш така, за да не се чувствам виновен. Ти плащаш за обучението ми тук.