— Моля? — попита майка му, продължавайки да търка. — Никога не бих могла да си го позволя.
— Майко, в повечето дни ти взимаш двойна смяна. Парите трябва да отиват все някъде.
Тя изпъшка.
— Дори и с двойните смени, не бих могла да си позволя това училище. Имаш ли някаква представа каква такса за обучение плащат повечето родители?
Джоел се замисли за миг и си спомни, че Мелъди спомена някакъв ученик, който получава десет долара седмично за издръжка. Ако такава голяма сума отиваше само за джобни пари, то колко плащаха за обучението в Армедиус?
Джоел не искаше да знае.
— И къде отиват парите? — попита той. — Защо вземаш толкова допълнителни часове работа?
Майка му не вдигна поглед.
— Когато почина, баща ти остави не само семейството си, Джоел.
— Какво означава това?
— Имаме дългове — обясни майка му, все така търкайки. — Наистина не е нещо, за което да се тревожиш.
— Татко беше майстор на тебешир. Работилницата му беше предоставена от училището, както и материалите му. Откъде е натрупал дългове?
— От най-различни неща — отговори тя и затърка малко по-силно. — Пътуваше много. Срещаше се с ритматисти, разговаряше с тях за работата им. По онова време железницата не беше толкова евтина, колкото е днес. Освен това — книгите, материалите, отпуските, за да работи по различните си проекти. Получаваше пари от директор Йорк, но повечето идеха от външни източници. Хората, които биха заели пари на един беден занаятчия… е, не са точно от типа хора, които можеш да пренебрегнеш, когато дойдат да си искат заетото.
— Колко?
— За теб няма значение.
— Искам да знам.
Майка му го изгледа строго.
— Това е мое бреме, Джоел. Няма да допусна да провали живота ти. Ще можеш да започнеш на чисто и с добро образование благодарение на директор Йорк. Аз ще се оправя с проблемите на баща ти.
Очевидно тя смяташе, че това слага край на разговора. Отново се зае за работа.
— А върху какво работеше татко толкова време? — попита Джоел и се нахвърли върху следващия участък от пода. — Трябва силно да е вярвал в него, щом е бил готов да рискува толкова много.
— Аз не разбирах много от неговите теории. Знаеш как неспирно говореше за процентния състав на тебешира. Смяташе, че ще промени света с неговия тебешир. Аз му вярвах, дано Господарят ми е на помощ.
Залата потъна в мълчание. Чуваше се само стърженето на четките по камъка.
— Знаеш, целта му беше да те прати в Армедиус — меко рече тя. — Искаше да е в състояние да си позволи да те запише тук, да се изучиш. Мисля, че затова директор Йорк ти даде стипендията.
— Затова ли ти винаги така се ядосваш, че не вървя добре в училище?
— Донякъде. Ох, Джоел. Не разбираш ли? Аз просто искам да живееш по-добре от нас. Баща ти… пожертва толкова много. Можеше да успее, ако онова проклето изследване не му струва живота.
Джоел внезапно вдигна глава.
— Той беше ранен при инцидент в железницата.
Майка му помълча.
— Да. Това имам предвид. Ако не беше тръгнал да пътува заради един от проектите си, нямаше да е в онзи влак, когато той дерайлира.
Джоел я изгледа.
— Майко, татко наистина загина заради инцидента в железницата, нали?
— Ти го видя в болницата, Джоел. Седеше при него, когато той умря.
Джоел се свъси, но не можеше да оспори този факт. Помнеше стерилните стаи, лекарите, които сновяха насам-натам, лекарствата, които даваха на баща му, операциите, които направиха на смазаните му крака. Помнеше освен това и пресиленият оптимизъм, който всички показваха, когато казваха на Джоел, че баща му ще се оправи.
Всички те знаеха, че той ще умре. Джоел го разбираше сега — всички знаеха, майка му също. Само осемгодишният Джоел се надяваше, мислеше — не, знаеше — че баща му накрая ще се събуди и ще бъде добре.
Злополуката стана на трети юли. Джоел прекара четвърти юли, деня на въвеждането, край леглото на баща си. Стомахът му се сви. Държа ръката на баща си, когато той умираше.
Трент дори не се събуди въпреки стотиците молитви на Джоел през този ден.
Джоел не си даваше сметка, че плаче, докато една сълза не падна на черния камък пред него. Бързо изтри очи. Не се ли предполагаше, че времето ще притъпи болката?
Още помнеше лицето на баща си. Мило, дружелюбно, бузесто и с усмихнати очи. Беше болезнено.
Джоел се изправи и върна четката в кофата.
— Май трябва да поспя — каза той и се обърна, понеже се притесняваше майка му да не види сълзите.
— Така ще е най-добре.
Джоел се отправи към изхода.
— Джоел — викна майка му след него.