— Какво е то?
— Рисунка. На пода. Не е ритматически мотив. Картинка е.
Беше нарисувана с тебешир, но приличаше на скица с въглен, която някой би направил в час по рисуване. Беше набързо изпълнена, по-скоро силует. Изобразяваше мъж с бомбе и прекомерно дълъг бастун, опрян в пода.
Главата беше твърде голяма и голям участък от лицето липсваше, като раззината уста. Тази уста се усмихваше.
До картинката имаше и няколко трескаво надраскани изречения.
Не мога да видя лицето му. Той рисува с драски. Нищо от нарисуваното от него не запазва формата си. Тебеширчетата са разкривени и като че са стотици. Аз ги унищожавам, а те оживяват пак. Блокирам ги, а те пробиват линията. Крещя за помощ, но никой не идва.
Той просто си стои там и ме наблюдава с тъмните си невидими очи. Тебеширчетата не приличат на нито едни, които съм виждал. Гърчат се и се гънат и никога не остават в една форма.
Не мога да се преборя с тях.
Кажете на баща ми, че съжалявам, че съм такъв лош син. Аз го обичам. Истински.
Джоел потрепери. Тримата мълчаливо прочетоха последните думи на Чарлс Калоуей. Фич коленичи и нарисува на пода едно тебеширче и го използва за проверка на скицата — да не би случайно да има ритматически свойства. Тебеширчето просто мина върху нея и не ѝ обърна внимание. Фич го премахна.
— Тези писания не са много смислени — отбеляза той. — Тебеширчета, които оживяват, след като са били унищожени? Ритматически фигури, които не запазват формата си?
— Виждал съм такива работи — отговори Хардинг и погледна Фич право в очите. — В Небраск.
— Но Небраск е толкова далеч оттук!
— Не мисля, че можем да продължаваме да игнорираме този факт, професоре — рече Хардинг и се надигна. — Нещо е избягало от Кулата. И някак е дошло тук.
— Но тези неща са извършени от човек — каза Фич и с трепереща ръка почука по скицата на Чарлс. — Това не е сянка на Забравен, Хардинг. Има очертанията на човек.
Докато Джоел ги слушаше, си даде сметка, че в Небраск става нещо много по-голямо, отколкото хората знаят.
— Какво е Забравен? — попита той.
И двамата се обърнаха към него и се умълчаха.
— Не обръщай внимание, войниче — отвърна Хардинг. — Ти много ни помагаш, обаче се боя, че не ми е позволено да ти кажа за Небраск.
На Фич явно му беше неудобно. Джоел изведнъж разбра как се чувства Мелъди, когато я изключват. Но не беше изненадан. Подробностите за събитията в Небраск се държаха в тайна, почти като секретите на висшата ритматика.
Всъщност повечето хора нямаха нищо против. Бойното поле беше далеч, на централните острови. Хората спокойно игнорираха Небраск. От времената на крал Грегъри насам бойните действия почти не секваха и щяха да продължат. От време на време имаше смъртни случаи — но те бяха рядкост и загиналите бяха винаги или ритматисти, или професионални военни. Широката публика с лекота не ги забелязваше.
Освен ако нещо не успее да се измъкне. Джоел потрепери. Нещо странно става, странно дори и по небраските стандарти, помисли той, докато оглеждаше изучаващо Хардинг и Фич. Хардинг беше прекарал повече от десет години на бойното поле, а изглеждаше потресен от сегашните събития.
Най-сетне инспекторът поднови огледа на стаята, а Фич се залови с рисунките си. Джоел коленичи и за последен път прочете думите на Калоуей.
Той рисува с драски…
След известно убеждаване той успя да получи разрешението на Фич да помогне със скицирането на защитите. Хардинг излезе да организира хората си да издирят още сведения, например знаци за насилствено влизане.
Джоел рисуваше мълчаливо с въглен върху хартия. Въгленът нямаше ритматически свойства, дори и в ръцете на ритматист, но наподобяваше доста на изображенията с тебешир. Проблемът беше, че никаква скица не може точно да представи рисунките на пода с всичките им дребни белези от надраскване и с разкъсаните линии.
Щом направи няколко скици, Джоел отиде при Фич, който отново разучаваше кръга, където Чарлс беше оказал последната си съпротива.
— Забеляза ли как е очертал цялата стая с тебешир, за да попречи на тебеширчетата да заобиколят защитата му с пълзене по стените? — попита Фич. — Много умно. Забеляза ли вече, че форматът на тази атака подкрепя заключенията ни от предишните случаи?
— Много тебеширчета, които нападат едновременно — съгласи се Джоел.
— Да. И сега имаме известни доказателства, че нападателят… този Драскач… вероятно е мъж, което позволява да стесним търсенето. Ако нямаш нищо против, излез и прерисувай спираловидните мотиви от стената, за да разполагаме с няколко варианта, направени от различна ръка. Допускам, че това ще ни помогне да сме по-точни.