Джоел кимна, взе хартия и въглен и внимателно излезе. Повечето полицаи вече бяха долу. Той спря на вратата и отново огледа стаята.
Чарлс се беше затворил, точно като Хърман. Дори беше направил Забранителни линии около прозореца. Имаше следи, че тези линии са били нападнати отвън. Може би Чарлс е планирал да се измъкне през прозореца и е открил, че и този път за бягство е блокиран. И той е останал без изход.
Джоел с трепет помисли за дългите нощни часове, през които Чарлс се е съпротивлявал на тебеширчетата, рисувал е защита след защита и отчаяно се е мъчил да оцелее до сутринта.
Отправи се към една от рисунките на стената. Изглежда, местопрестъплението предлагаше повече въпроси, а не отговори. Джоел разпъна хартията на стената, огледа мотива и почна да скицира. Това беше…
Нещо помръдна във фоайето.
Джоел се извърна и съгледа нещо, което се стрелна по пода, едва забележимо върху белия килим. Тебеширче.
— Професоре! — изкрещя той и се втурна след нещото. — Инспектор Хардинг!
Тебеширчето се спусна по стълбите. Джоел едва го виждаше върху белия мрамор, а когато то се добра до долния етаж, го изгуби от поглед. Заозърта се и гнусливо си представи как тебеширчето лази нагоре по крака му и дъвче кожата му.
— Джоел? — обади се Фич, който се беше появил на парапета горе.
Ето!, рече си Джоел и зърна бяло петно, когато тебеширчето прекоси дъсчения праг на входната врата и се отправи към външното стълбище.
— Тебеширче, професоре! — викна той. — Гоня го!
— Джоел! Не върши глупости! Джоел!
Той вече беше излязъл и се носеше след тебеширчето. Няколко полицаи веднага го видяха и хукнаха. Джоел посочи тебеширчето, което сега се забелязваше много по-лесно върху тревата — очертанията му се изменяха с контурите на стръкчетата като на сянка, която пада на неравна повърхност.
Полицаите повикаха подкрепление. На вратата на къщата се появи замаяният Фич. Джоел продължаваше да тича, като едва поддържаше темпото на тебеширчето. Създанията бяха невероятно бързи и съвършено неуморни; в край на краищата и това тук щеше да го надбяга. Но засега Джоел и полицаите успяваха да го следват.
Тебеширчето стигна до оградата и се стрелна отдолу; Джоел и полицаите хукнаха през портите. Тебеширчето се насочи към едно голямо дъбово дърво с дебели клони, а после — странно — запълзя нагоре по ствола.
Тъкмо тогава Джоел успя добре да го огледа. Той застина.
— Еднорог? — О, не…
Полицаите се струпаха около дървото, погледнаха нагоре и запънаха механичните си пушки.
— Ей, ти! — провикна се един. — Слизай веднага!
Джоел отиде при тях. Горе в дървото седеше Мелъди. Чу я как въздъхва театрално.
— Лоша идея, а? — извика му тя отгоре.
— Определено — отвърна Джоел.
— Обяснявай — нареди Хардинг и тури ръце на кръста си.
Мелъди направи гримаса. Седеше на стол в кухнята в къщата. Бялата ѝ пола беше зацапана от катеренето по дървото. До нея един полицай методично навиваше пружините на пушката си. В тясната кухня тиктакането им кънтеше.
— Наистина ли е необходимо? — попита Фич и хвърли поглед на пушката.
— Моля, не се месете, професоре — рече Хардинг. — Вие може и да разбирате от ритматически изследвания, но аз разбирам от шпиони.
— Аз не съм шпионин! — заяви Мелъди. После млъкна. — Е, добре де. Шпионин съм. Но само за себе си.
— И какъв интерес имаш към тази операция? — попита Хардинг, улови ръце зад гърба си и почна бавно да я обикаля. — Какво общо имаш със смъртните случаи?
Мелъди стрелна Джоел с поглед и той видя, че тя най-сетне сякаш разбира в каква беда е.
— Нямам нищо общо с това! Аз съм само ученичка!
— Ти си ритматист — възрази Хардинг. — Тези престъпления са извършени от ритматист.
— Е, и? Наоколо има много ритматисти — отвърна Мелъди.
— Показа постоянен и неизменен интерес към това разследване — продължи Хардинг.
— Любопитна съм! Всички други чуват какво става. Защо не и аз?
— Тук въпросите не ги задаваш ти. Осъзнаваш ли, че е в правомощията ми да те арестувам до края на разследването? Осъзнаваш ли, че сега ти си нашият основен заподозрян за убийствата?
Мелъди пребледня.
— Господин инспекторе — обади се Джоел. — Мога ли да… разговарям с Вас? Навън?
Хардинг го изгледа и кимна. Двамата излязоха през страничната врата и малко се отдалечиха, за да могат да говорят на спокойствие.
— Ще се върнем след няколко минути — рече Хардинг. — За нея ще е добре да се поизпоти малко.