— И после, говори се какви ще са тези училища — додаде Флорънс и огледа вестника. Беше от Мейнфорд, един от северните острови. — Журналистите така извъртат нещата, все едно ритматистите даже не са истински хора. Мнозина призовават ритматистите да не посещават общите уроци, а само да се тренират за войната в Небраск. Все едно са патрони — навиваш ги в пушката и ги изстрелваш.
Джоел се свъси и постоя мълчаливо до преградата. Флорънс зацъка с език и се върна към работата си.
— Сами си го навлякоха, казвам ти — обади се Екстън от бюрото си, все едно говореше на себе си.
— Кой? — попита Джоел.
— Ритматистите. Защото са толкова затворени и потайни. Виж как се държаха с теб, Джоел. Просто помитат всеки, за когото сметнат, че не е достоен за нивото им.
Джоел вдигна вежда. Усети доста горчивина в гласа на Екстън. Сигурно заради нещо от дните му като ученик в Армедиус.
— Все едно — продължи Екстън. — Отношението на ритматистите кара обикновените хора, които плащат за това училище, да почнат да се питат дали на ритматистите наистина им трябва такова хубаво училище и пенсия до края на живота им.
Джоел почука с показалец по преградата.
— Екстън, вярно ли е, че си учил в Армедиус?
Екстън спря да пише.
— Кой ти каза?
— Видях — обясни Джоел — в докладите за завършилите училището, когато работех по един проект с професор Фич.
Екстън се умълча.
— Да — продума той накрая. — Учих тук.
— Екстън! — възкликна Флорънс. — Никога не си ми казвал! Че как семейството ти е успяло да плати обучението?
— Не искам да говоря за това — рече Екстън.
— О, хайде — настоя Флорънс.
Екстън спря да пише и стана. Взе си сакото и шапката от закачалката.
— Мисля, че сега ще си взема почивката.
С тези думи излезе от канцеларията.
— Сърдитко — провикна се Флорънс след него.
Не след дълго вратата на директорския кабинет се отвори и оттам излезе инспектор Хардинг. Синята му униформа, както винаги, беше отлично изгладена и спретната. Взе си пушката, оставена пред вратата, и я метна през рамо.
— Ще се погрижа за патрулите — каза той на директор Йорк. — Уверявам Ви, че няма да допуснем да се повтори нещо като инцидента с тухлите.
Йорк кимна. Хардинг явно се отнасяше към директора с голямо уважение — може би защото той малко приличаше на генерал с могъщата си фигура и провисналия мустак.
— Подготвих за Вас най-актуален списък, инспекторе — рече Флорънс, стана и подаде на Хардинг някакъв лист.
Хардинг го прегледа и лицето му се позачерви.
— Какво има? — попита директор Йорк.
Инспекторът вдигна поглед.
— Недоглеждане от моя страна, сър. Все още има четиринадесет ученици ритматисти, чиито родители отказват да ги върнат в академията за по-голяма безопасност. Това е неприемливо.
— Не е Ваша вината, че родителите са толкова твърдоглави, инспекторе — отговори Йорк.
— Аз го приемам като моя отговорност, сър. А сега ме извинете — рече Хардинг и си тръгна, като пътем кимна на Джоел.
— А, Джоел. Влез, синко — подкани го директорът.
Джоел влезе в кабинета му и отново седна на стола пред грамадното писалище. Чувстваше се като дребно животинче пред извисяващата се фигура на стопанина си.
— Искали сте да разговаряме за оценките ми, сър? — попита Джоел, когато Йорк се настани.
— Всъщност не. Надявам се, ще ми простиш, че използвах това извинение. — Той сплете пръсти върху писалището. — Разни работи стават в моя кампус, синко. Мое задължение е да следя всичко, доколкото мога. Нужна ми е информация от теб.
— Сър? С цялото дължимо уважение, аз съм само ученик. Не знам доколко мога да помогна. А и бездруго идеята да шпионирам професор Фич не ми харесва.
Йорк се подсмихна.
— Ти не шпионираш, синко. Вчера повиках тук Фич, а преди малко говорих с Хардинг. Вярвам и на двама им. Всъщност ми е нужно непредубедено мнение. Трябва да знам какво става, а не мога да бъда навсякъде. Бих искал да ми разкажеш за нещата, които си видял и си направил, докато работи с Фич.
И през следващия час Джоел му разказа. За преброителните списъци, за отиването на местопрестъплението, където изчезна Чарлс Калоуей, за прочетените неща. Йорк слушаше. С напредването на времето уважението на Джоел към директора растеше.
Йорк наистина го беше грижа и беше готов да се вслушва в мненията и мислите на един обикновен ученик неритматист. Когато приближи краят на обяснението, Джоел се помъчи да реши дали да спомене подозренията си за Нализар. Погледна директора, който беше взел писалката и водеше бележки, докато той говореше.