За жалост, съгледа Мелъди, която явно беше приключила със задачите и се връщаше в канцеларията. Той изпъшка и опита да свърне. Но тя, разбира се, го видя.
— Джоел! Реших, че съм блестяща!
— Тъкмо сега не разполагам с много време… — отвърна той, когато тя се спусна към него.
— Дрън-дрън. Виж сега, имам да ти казвам нещо вълнуващо! Не потръпваш ли?
— Аха — отвърна Джоел и пак тръгна по алеята. — Ще поговорим по-късно.
— Ей! — каза Мелъди и го настигна. — Пак ли опитваш да ме игнорираш?
— Пак? Никога не съм опитвал да те игнорирам.
— Да бе.
— Виж какво, през първите седмици не ми ли беше бясна, понеже мислеше, че те преследвам?
— Минало, заминало, погребано. Не, слушай, това наистина е важно. Мисля, че намерих начин да станеш ритматист.
Джоел едва не се спъна.
— Ха! Знаех си, че това ще ти привлече вниманието.
— Да не би да го каза, само за да ме спреш?
— Прахове, не. Джоел, казах ти, че съм блестяща!
— Разкажи ми, докато вървим — отвърна Джоел и тръгна отново. — Трябва да проверя нещо.
— Днес се държиш странно, Джоел — отбеляза тя и го настигна.
— Тъкмо открих нещо — каза той, когато стигнаха семейното общежитие. — Нещо, което ме тормозеше от доста време. — Качи се по стълбите до втория етаж, а Мелъди го следваше по петите.
— Не одобрявам подобно отношение, Джоел. Не си ли даваш сметка, че прекарах цели дни в търсене на начин да ти се отплатя, задето гарантира за мен пред Хардинг? И сега идвам да ти кажа, а ти ми се отблагодаряваш, търчейки като смахнат. Почвам да го приемам лично.
Джоел спря, въздъхна и я погледна.
— Навсякъде, където бяха отвлечени ученици, открихме нови ритматически линии.
— Наистина?
— Да. Една от тях ми се стори позната. Не можех да си спомня защо, обаче преди малко директор Йорк каза нещо, което ми напомни къде съм я виждал. И затова сега искам да се уверя.
— А, и когато свършиш, ще можеш да отделиш нужното внимание на моята смайваща, блестяща, изумителна новина?
— Разбира се.
— Така става — отговори Мелъди и го последва по коридора към стаята, която Джоел делеше с майка си. Той влезе и се отправи към скрина до леглото.
— Олеле — рече Мелъди, надзъртайки в стаята. — Тук спиш, а? Много е, хмм, уютно.
Джоел дръпна горното чекмедже на скрина, което беше пълно с дреболии. Почна да ровичка.
— Къде са ви другите стаи? Отсреща ли?
— Не, тази е.
— Ох. Къде живее майка ти?
— Тук.
— Двамата живеете в тази стая?
— Спя на леглото през нощта, а тя през деня. Днес обаче е навън, отиде на гости на родителите си. Има почивен ден. — Има твърде малко почивни дни.
— Невероятно. Знаеш ли, тук е далеч по-тясно от моята стая в общежитието. А всички се оплакваме колко са малки стаите ни.
Джоел откри каквото търсеше и го извади от чекмеджето.
— Ключ? — попита Мелъди.
Джоел се стрелна край нея и се завтече към стълбището. Тя тръгна след него.
— Откъде е този ключ?
— Не сме живели винаги в тази стая — отговори Джоел, когато подминаха първия етаж и заслизаха към мазето. Вратата, която му трябваше, беше в дъното на стълбите.
— И сега? — попита Мелъди, докато той отключваше.
Джоел я погледна и отвори.
— По-рано живеехме тук — обяви той и посочи стаята.
Работилницата на баща му.
Просторното помещение беше пълно със смътно очертани предмети и миришеше на прах. Джоел влезе и се изненада колко познато му е всичко тук. Повече от седем години кракът му не беше стъпвал отсам тази врата, но знаеше точно къде да намери стенната лампа. Нави я и врътна ръчката отдолу. Лампата забръмча и засвети.
Светлината падна върху прашната стая, пълна със стари маси, купчини варовик и стара пещ за печене на тебешир. Джоел почтително пристъпи навътре и усети как спомените му бодат и мърдат, все едно е вкусил нещо горчиво и сладко едновременно.
— Спях ето там — рече той и посочи далечния ъгъл. — Там имаше малко легло, а от тавана висяха завеси, зад които можех да се усамотявам.
Леглото на родителите му беше в другия ъгъл, зад подобна завеса. Между двете „стаи“ имаше мебели — столове и скринове. Баща му все говореше, че трябва да вдигнат стени и да разделят работилницата на стаи. След смъртта му не можаха да вкарат мебелите в новата стая и майката на Джоел просто ги остави тук.
Той бегло се усмихна — спомни си как баща му си тананикаше, докато заглаждаше тебешира на масата си. По-голямата част от помещението се заемаше от работилницата. Котлите, смесителните съдове, пещта, камарите книги за състава на тебешира.