Джоел прокара пръсти по един от томовете и си представи как баща му работи в същата тази стая. Прави тебешир и през цялото време мисли за чудесата на ритматиката. Той си спомни как седеше на пода, наблюдаваше какво става на масата и слушаше как баща му си тананика. Спомни си мириса на горящата пещ. Баща му печеше някои тебешири, а други сушеше на въздух и винаги търсеше идеалния състав, трайност и яркост на линиите.
Мелъди седна и отметна червените къдрици от очите си.
— Добре ли си? — обърна се тя към Джоел.
— Просто мисля за баща ми.
Тя поседя и го погледа още малко. Накрая каза:
— И тъй, утре е събота.
— И?
— После е неделя.
— Точно така…
— Трябва да говориш с викария — обясни Мелъди. — Трябва да го накараш да се съгласи и да ти позволи да минеш през церемонията на въвеждането.
— За какво говорите? — попита Фич, вдигайки поглед от книгата си.
— Джоел ще бъде въведен — отговори Мелъди.
— Нима не е било направено, когато е бил на осем? — учуди се Фич.
— О, било е — обясни Мелъди. — Прецакали са въвеждането. Ще ги накараме да го направят отново.
— Съмнявам се, че можем да ги накараме нещо, Мелъди — бързо се намеси Джоел. — Даже не знам дали моментът е подходящ да се тревожим за това.
— Четвърти юли е следващата седмица — каза Мелъди. — Ако го пропуснеш, ще ти се наложи да чакаш цяла година.
— Е, да. Точно сега обаче имаме да се притесняваме за много по-големи работи.
— Не мога да повярвам! — възкликна Мелъди и пак се просна на пода. — Пилееш цял живот в мечти за ритматиката и ритматистите, а сега, когато имаш възможност да станеш ритматист, ти просто ще я пропуснеш?
— Не е чак толкова добра възможност — отвърна Джоел. — Искам да кажа… и без това се избира само един на хиляда.
Фич ги гледаше с интерес.
— Чакайте малко. Мелъди, миличка, какво точно те кара да мислиш, че ще позволят на Джоел да опита отново?
— Той не е влязъл в залата на въвеждането — отговори Мелъди. — Затова не е могъл… хмм, знаете какво.
— А, разбирам.
— Аз обаче не разбирам — отбеляза Джоел.
— Не е честно — каза Мелъди, втренчена в тавана. — Виждали сте колко го бива в ритматиката. А дори не е получил възможност. Трябва.
— Хмм. Не съм специалист по църковните процедури — каза Фич. — Мисля обаче, че ще ви бъде доста трудно да убедите викария да допусне един шестнадесетгодишен юноша до церемонията по въвеждането.
— Ще успеем — инатливо отвърна Мелъди, все едно Джоел изобщо нямаше думата по въпроса.
На вратата се появи сянка. Джоел се обърна и видя майка си отпред, на стълбищната площадка.
— О, хъм — промърмори той, забелязвайки удивения ѝ поглед.
— Госпожо Саксън — рече Фич и се изправи, — Вашият син е направил чудесно откритие.
Тя влезе в стаята. Облечена беше в синята си рокля за път, косите ѝ бяха прибрани.
Джоел я наблюдаваше със страх. Какво ли си мислеше за нахлуването им в стаята, която тя беше заключила и загърбила толкова отдавна?
Майка му се усмихна.
— Минаха години. Мислех да се върнем тук, но все се притеснявах, че ще е прекалено болезнено. Че ще ми напомня за него. — Тя погледна Джоел в очите. — Наистина ми напомня за него, но не боли. Мисля… мисля, че е време да се върнем тук.
19
Джоел седеше в просторната катедрала, ръцете му почиваха върху облегалката на предната пейка, главата му почиваше върху ръцете, мислите му напълно отказваха да почиват.
— Господарят даде живот на безжизнените — провлече отец Стюарт. — Сега ние сме безжизнени и ни е потребна Неговата утешителна благодат, та да ни върне светлината и живота.
Светлина проникваше през прозорците от цветно стъкло. Във всяко от тях имаше часовников механизъм, който отмерваше времето. В основния прозорец — кръгъл, бляскав и син — беше поставен най-великолепният часовник на острова. Самите му зъбни колела и пружини бяха направени от цветно стъкло.
Пейките изпълваха централната част на катедралата, а между тях имаше само една широка централна пътека. Над тях, под купола, статуите на дванадесетте апостола гледаха отвисоко множеството богомолци. От време на време статуите помръдваха, като че часовниковите им механизми им придаваха подобие на живот. Живот от безжизненото.