— Хлябът на живота — продължи отец Стюарт. — Водата на живота, силата на възкресението.
Джоел беше слушал всичко това и преди. Отдавна беше забелязал, че свещениците имат подчертана склонност да се повтарят. В този ден му беше още по-трудно от обичайното да се съсредоточи. Струваше му се странно — дори обезпокоително — че неговият живот се е преплел така тясно с важните събития в Армедиус. Съдбата ли беше поставила Джоел там, където се намираше? Или пък волята на Господаря, както често говореше отец Стюарт?
Отново вдигна поглед към витражите. Какво значение щеше да има за църквата, ако общественото мнение се обърнеше против ритматистите? На някои от витражите беше изобразен крал Грегъри, Монархът в изгнание. Винаги го представяха обграден от ритматически рисунки.
В каменните стени бяха врязани преплетени кръгове и линии. Самата сграда беше във формата на кръст, а центърът, където се срещаха крилата, беше кръгъл. Колоните бяха разположени на местата на точките на Защитен кръг с девет точки.
От сводовете гледаха Апостолите, символично беше изобразен и самият Господар. Една статуя на свети Да Винчи чертаеше кръгове, зъбчати колела и ритматически триъгълници на пода пред себе си. Да Винчи беше канонизиран и възприет от Монархическата църква, въпреки че беше бунтовен християнин. Или може би тъкмо по тази причина.
Дори най-невежите знаеха за връзката между ритматиката и църквата. Никой не получаваше ритматически сили, без първо да се съгласи да бъде въведен. Не им се налагаше да останат вярващи — всъщност дори не беше необходимо да изповядват вярата. Просто трябваше да се съгласят на въвеждането и така да направят първата стъпка към спасението си.
Мюсюлманите наричаха ритматиката богохулство. Другите християнски църкви неохотно приемаха нуждата от церемонията, но след това оспорваха, че тя доказва авторитета на Монархическата църква. Джосеунците игнорираха религиозната страна на преживяването и си оставаха будисти въпреки въвеждането.
Ала никой не би могъл да отрече, че без монархическата църква нямаше да има ритматика. Този прост факт позволи на църквата — някога на ръба на изчезването — в крайна сметка да стане най-могъщата в света. Дали щеше да се застъпи за ритматистите, ако обществото опиташе да ги свали?
Майката на Джоел седеше до него и слушаше предано проповедта. Двамата с Джоел бяха прекарали предния ден в преместване в работилницата. Не им отне дълго време — не притежаваха много вещи. Всеки път, когато прекрачеше прага обаче, Джоел се чувстваше с осем години по-голям и с две стъпки по-висок, отколкото трябва.
Нещо го докосна по тила. Той се сепна, обърна се и с изненада установи, че Мелъди седи на пейката зад него. Когато я видя последно, беше в другия край на катедралата.
— Почти свърши — прошепна тя. — Ще идеш ли да го питаш, или трябва аз да го направя?
Джоел сви рамене в нищо неозначаващ жест.
След секунди тя се плъзна на пейката до него.
— Какво ти става? Мислех, че това е всичко, което някога си искал.
— Така е — прошепна той в отговор.
— Не ми звучи така. Запъваш се, откак ти казах за моя план! Държиш се все едно не искаш да бъдеш въведен.
— Искам. Просто… — Как да го обясни? — Глупаво е, Мелъди, но се тревожа. Толкова дълго се определях според това, че съм пропуснал възможността да стана ритматист. Не разбираш ли? Ако планът ти проработи, но не бъда избран, няма да мога повече да се опирам на това…
Джоел беше изучил моделите и защитите, следвал беше стъпките на баща си. И през цялото време беше изпитвал сигурност, защото знаеше, че нито се е провалил, нито е бил отхвърлен. Просто е пропуснал шанса си, и то с добро оправдание.
Джоел не беше разрушил бащините си надежди за син, който е ритматист. Не можеше да бъде обвиняван, щом не му беше дадена възможност, нали?
— Прав си. Глупаво е — отговори Мелъди.
— Ще го свърша. Само ми… призлява. Това е всичко.
Съвсем логично, той виждаше недостатъците на своите доводи. Човек не може да е „обвиняван“, че не е ритматист. Ала логиката не може винаги да промени това как се чувства човек. Джоел почти предпочиташе да си остане с вероятността да стане ритматист, вместо да научи със сигурност.
Настояването на Мелъди да опита изрови старите му страхове.
Отец Стюарт приключи с проповедта. Джоел склони глава за ритуалната молитва. Не чу много от думите на отеца. Докато той каза „амин“ обаче, Джоел вече беше взел решение. Ако съществуваше възможност да стане ритматист, то той нямаше да я изгуби. Не отново.
Потисна нервността си и стана.
— Джоел? — обади се майка му.