— Аз лично — заяви тя много високо — мисля, че това е трагедия! Трябва да сме готови да насърчим човек, който иска да стане ритматист? Мигар църквата застава на страната на онези, които се обръщат против нас? Няма ли свещениците да насърчат едно момче, което се стреми да изпълни волята на Господаря? Какво става всъщност, отче?
— Добре, добре, по-тихо, дете мое — рече отец Стюарт и се хвана за главата. — Достатъчно крещя.
— Ще разрешите ли Джоел да бъде въведен?
— Ако това те накара да замълчиш, ще потърся разрешение от епископа. Ако той позволи, Джоел може да бъде въведен отново. Доволна ли ще си?
— Засега, предполагам — отвърна Мелъди и скръсти ръце.
— Тогава си върви с благословията на Господаря, дете мое — рече отец Стюарт и додаде под нос, — а онзи демон, който те прати на пътя ми, навярно ще получи повишение в Преизподнята заради главоболието, което ми докара.
Мелъди грабна Джоел за ръка и го повлече. Майка му стоеше недалеч, на пътеката между пейките.
— Това пък за какво беше? — попита тя.
— За нищо, госпожо Саксън — живо отвърна Мелъди. — Съвсем нищо.
Когато отминаха, Джоел я изгледа сърдито.
— Значи това беше великият ти план? Да направиш сцена?
— Сцените са благородна и изпитана с времето стратегия — безцеремонно отвърна тя. — Особено ако имаш здрави дробове и се занимаваш с опърничав стар свещеник. Познавам Стюарт; той винаги отстъпва, ако вдигнеш достатъчно шум.
Излязоха от катедралата. Хардинг стоеше отпред и разговаряше с неколцина полицаи. Чифт механични гаргойли надзъртаха над вратата в сградата.
— Отец Стюарт каза, че трябва да иска разрешение — рече Джоел. — Не мисля, че сме победили.
— Победихме — възрази Мелъди. — Той няма да иска да правя още една сцена, особено при сегашното напрежение между ритматистите и обикновените хора. Хайде, да вървим да хапнем нещо. Гневът определено засилва апетита на момичетата.
Джоел въздъхна, но се остави тя да го помъкне през улицата в кампуса.
20
Кръгът, — прочете Джоел, — е божествен. Единствената истински вечна и съвършена фигура, той е символ за делата на Господаря още откакто в древни времена египтянинът Ахмес първи откри самото божествено число. Много средновековни учени ползваха пергел — инструмента, чрез който се чертае кръг — като символ на божествената власт на Твореца. Пергелът може да се види изобразен из много илюстровани ръкописи.
Преди да стъпим на Американските отрови, историята навлезе в мрачен период за кръга. Тогава Земята съвсем не се представяше като плосък кръг, а като сфера със съмнителна правилност. Сочеше се, че небесните планети се движат в елипса и това още повече отслаби вярата в божествения кръг.
И тогава ние открихме ритматиката.
В ритматиката думите не са важни. Само числата имат смисъл, а кръгът господства над всичко. Колкото повече човек може да се доближи до съвършенството във формата му, толкова по-силен е. Следователно, доказано е, че кръгът е над способностите за разбиране на обикновения човек. Той е нещо божествено по същността си.
Затова е странно, че нещо ръкотворно трябваше да изиграе такава важна роля в откриването на ритматиката. Ако негово величество не носеше един от модните джобни часовници на майстор Фройдланд, навярно нищо от последвалите събития нямаше да се случи и човекът щеше да е победен от дивите тебеширчета.
Главата завършваше тук. Джоел седеше в празната работилница, облегнал гръб на стената. Тънки ленти светлина минаваха през прозорците горе и, падайки през прашния въздух, чертаеха квадрати на пода.
Джоел прелисти стария том. Беше издание на дневника на Адам Мейкингс, личния астроном и учен на крал Грегъри III, откривателя на ритматиката. На самия Адам Мейкингс се приписваше откриването и оформянето на принципите на ритматическите кръгове с две, четири и шест точки.
Книгата беше от сбирката на бащата на Джоел и явно беше доста ценна, доколкото беше много старо издание. Защо майка му не беше продала нея или някоя друга от книгите, за да плати дълговете? Може би не знаеше стойността им.
В тази книга бяха изложени теориите на Мейкингс за съществуването на други ритматически фигури, но той така и не стигаше до категорични заключения. Последните думи на тази глава обаче се оказаха най-интересни за Джоел.
Ако негово величество не носеше един от модните джобни часовници на майстор Фройдланд, навярно нищо от последвалите събития нямаше да се случи и човекът щеше да е победен от дивите тебеширчета…