Джоел се свъси и отгърна следващата глава. Не можа да намери нищо повече по въпроса за джобния часовник.
Много малко се знаеше за това как крал Грегъри е открил ритматиката. Официалната позиция на Църквата беше, че той е получил това познание във видение. Религиозните изображения често показваха Грегъри, коленичил за молитва, а около него падаше лъч светлина и очертаваше кръг с шест точки. На форзаца на тази книга имаше подобна илюстрация, само че тук видението се явяваше във въздуха пред Грегъри.
Защо се намесваше някакъв джобен часовник?
— Джоел? — отекна женски глас сред тухлените коридори на мазето в общежитието. След няколко секунди на вратата се появи лицето на Мелъди. Тя носеше ученическа чанта през рамо и беше облечена в ритматическата униформа.
— Още ли си тук? — попита тя.
— Има много за проучване…
— Седиш практически на тъмно! — рече тя и се приближи. — Тук е мрачно.
Джоел се озърна.
— Намирам го успокояващо.
— Както и да е. Вземаш почивка. Хайде.
— Ама…
— Без оправдания — каза тя, грабна го за ръката и го задърпа. Той се остави да го изправи на крака. Беше сряда; на другия ден беше Четвърти юли и церемонията по въвеждането. Все още нямаше вест от викария може ли Джоел да участва. А и Драскачът не беше ударил отново.
В печата много журналисти твърдяха, че блокадата на инспектор Хардинг се е оказала успешна и последните гласове за държане на децата ритматисти вън от училище вече се предаваха.
Джоел не споделяше облекчението. Имаше чувството, че над тях е надвиснала брадва и само чака да падне.
— Хайде — повтори Мелъди и го извлече от мазето на следобедното слънце. — Честно ти казвам, ако не внимаваш, ще се спаружиш и ще се превърнеш в професор.
Джоел разтри врата си и се протегна. Приятно беше да си навън.
— Да идем в канцеларията — предложи Мелъди — и да проверим дали викарият ти е пратил нещо.
Джоел сви рамене и тръгнаха натам. Дните ставаха по-топли и типичната за Нова Британия влага отстъпваше към океана. Топлината беше приятна след цяла сутрин долу в работилницата.
Когато минаха покрай Факултета по хуманитарни науки, Джоел забеляза неколцина работници, които чистеха стената. Две нощи по-рано там някой беше написал „Връщайте се в Небраск“. Хардинг побесня, че някой се е промъкнал през неговата охрана.
Няма да се изненадам, ако това се окаже дело на някой ученик, рече си Джоел. Открай време имаше напрежение между богатите ученици от общото училище и ритматистите.
Мелъди също го видя.
— Чу ли за Вирджиния и Тадеуш?
— Кой?
— Ритматисти. Ученици от класа преди нас. Вчера излезли след църква. Налетели на тълпа, която ги подгонила и ги замеряла с бутилки. Никога не съм чувала такова нещо.
— Двамата добре ли са?
— Хмм, да — отговори Мелъди с известно неудобство. — Нарисували тебеширчета. Това накарало хората тутакси да се разпръснат.
Тебеширчета.
— Но…
— Не, те не знаят Глифа на Откъсването — бързо отговори Мелъди. — И да го знаеха, не биха го използвали. Знаеш, че е голям грях да го ползваш срещу хора.
— И така е достатъчно зле — рече Джоел. — Ще тръгнат приказки.
— А какво трябваше да направят? Да се оставят тълпата да ги хване?
— Добре де, не…
Двамата повървяха смутено още малко.
— О! Добре, че си спомних — каза Мелъди. — Трябва да се отбия в Залата на Създаването.
— Какво? — възкликна Джоел, когато тя се врътна в обратната посока.
— На път ни е — додаде Мелъди, докато нагласяше презрамката на чантата си и му махаше да я последва.
— Праховете да го отнесат. Това е на другия край на кампуса!
Мелъди пресилено извъртя очи.
— Какво? Малко ходене ще те убие? Хайде.
Джоел изпъшка и тръгна с нея.
— Познай — рече тя.
Джоел вдигна вежда.
— Най-накрая ще оставя прекопирането. Професор Фич ми даде вече да прерисувам от модел.
— Страхотно! — Това беше следващата стъпка — да се чертаят ритматическите форми от малък модел. Мелъди би трябвало да е овладяла това умение още преди години, но той не го спомена.
— Да — продължи тя и махна с ръка. — Дайте ми още няколко месеца и ще преборя ритматиката. Ще мога да победя всяко десетгодишно дете на дуел.
Джоел се подсмихна.
— Впрочем, защо трябва да ходим до Залата на Създаването?
Мелъди показа една сгъната бележка.
— О, да. Пратки от канцеларията.
Тя кимна.
— Чакай малко — намуси се Джоел. — Поръчки ли разнасяш? Затова ли слезе да ме вземеш? Защото ти е скучно да разнасяш поръчки сама?
— Разбира се — радостно отвърна Мелъди. — Не знаеше ли, че съществуваш, за да ме забавляваш?