— И?
— И това си е много четене. Гледай, взел е тази за отразяването на Мощните линии вчера. И вече я връща?
Тя сви рамене.
— Може да не е била много интересна.
— Или е така, или търси нещо — прецени Джоел. — Преравя книгите за определена информация. Може би се опитва да разработи още една нова линия.
— Още една ли? Още настояваш да го свържеш с изчезванията, нали?
— Подозрителен съм.
— И ако той стои зад изчезванията — попита Мелъди, — защо всички станаха извън кампуса? Защо да не вземе най-достъпните ученици?
— Не би искал да привлича подозрения.
— И какъв е мотивът? — попита Мелъди.
— Не знам. Отвличането на сина на рицаря-сенатор променя толкова много. Това вече не е местен проблем, а национална криза. Няма смисъл. Освен ако това не е била основната му цел.
Мелъди го изгледа.
— Пресилвам ли? — попита той.
— Аха. Ако целта беше да се предизвика национална криза, просто щеше да отвлече рицаря-сенатор.
Джоел беше принуден да признае, че тя има право. Какви бяха мотивите на Драскача? Нещо свързано с ритматистите? Или искаше да предизвика разединение между островите? Ако ставаше дума само за убийство или отвличане на ученици, то откъде се бяха взели новите ритматически линии и защо бяха замесени дивите тебеширчета? Възможно ли беше обикновени тебеширчета да са Инструктирани да действат така, за да заблудят полицията?
Джоел и Мелъди пристигнаха в библиотеката, влязоха и оставиха книгите на Нализар. Госпожица Торънт им отправи един от характерните си недоволни погледи, после отново изписа книгата за възможностите за нови ритматически линии на името на Мелъди.
Двамата си тръгнаха и Мелъди подаде книгата на Джоел.
Той я тикна под мишница.
— Нали щяхме да идем в канцеларията да проверим за писмо от викария?
— Май да — отвърна тя с въздишка.
— Изведнъж помръкна.
— Такава съм си — рече Мелъди. — Внезапни промени в настроението. Това ме прави по-интересна. Както и да е, трябва да признаеш, че не направи следобеда ми приятен. Успях да зърна Нализар, какъвто си е прекрасен, обаче бях и принудена да мисля за Мелето.
— Казваш го все едно аз съм виновен.
— Е, нямах намерение да го казвам, но след като ти го изтъкваш, намирам, че съм била убедена. Ти наистина би трябвало да ми се извиниш.
— О, моля те.
— Не съжаляваш ли поне малко за мен? — попита Мелъди. — Да ми се налага да участвам и да стана за смях на цялото население на училището?
— Може би ще удържиш.
Тя го изгледа.
— Виждал ли си някой от моите кръгове, Джоел?
— Ставаш все по-добра.
— Мелето е след три дни!
— Окей — призна той. — Нямаш шанс. Но пък единственият начин да научиш е да опиташ!
— Ти наистина си като професор.
— Ей! — възкликна Джоел, когато приближиха канцеларията. — Възразявам. През цялата си кариера като ученик работих много упорито да бъда нарушител. Бас държа, че са ме скъсали по повече предмети от теб.
— Съмнявам се — надменно отвърна тя. — Пък и дори да си прав, не вярвам да си се провалял толкова зрелищно и смущаващо като мен.
Джоел се усмихна.
— Признавам ти точката. Никой не е толкова зрелищно смущаващ като теб, Мелъди.
— Не казах това.
Пред канцеларията Джоел забеляза полицейската охрана.
— Е, ето нещо хубаво от всичко това — каза Мелъди. — Ако директор Йорк ограничи Мелето само за ученици и преподаватели, то няма да се излагам пред родителите ми.
— Чакай малко. Те наистина ли ще дойдат?
— Винаги идват на Мелето — отговори тя с гримаса. — Особено когато участва някое от децата им.
— Като говориш за тях, излиза, че те мразят или нещо от сорта.
— Не е това. Просто… хмм, те са важни хора. Заети. Нямат много време за дъщерята, която явно не разбира ритматиката както трябва.
— Не може да е толкова зле.
Тя вдигна вежда.
— Имам двама братя и една сестра, всичките по-големи от мен, всичките ритматисти. Всеки от тях е печелил Мелето поне два пъти в кариерата си. Уилям спечели и през четирите години, когато участва.
— Охо! — възкликна Джоел.
— А аз не мога и един кръг да направя както трябва — продължи Мелъди и закрачи бързо. Джоел я догони.
— Те не са лоши хора. Но мисля, че им е по-лесно да ме оставят тук. Флорида е достатъчно далеч да не им се налага да ме виждат често. Вероятно мога да си ходя у дома през уикендите. Правех го в началото. Напоследък обаче, след смъртта на Уилям… е, вкъщи не е много весело.
— Смъртта ли каза? — възкликна Джоел.