В десетия ден на февруари от шестнадесетата година от нашето пристигане, дойдоха в голяма численост дивите тебеширчета в Ланкастър. Като чухме плющенето, ние погледнахме навън; няколко къщи горяха и димът се издигаше в небесата. Чудовищата се виждаха на земята и отскачаха между кофите вода, хвърляни от нашите хора.
Вода. Тя отмиваше тебешира, но не твърде добре. Още не бяха изнамерили съставките на киселините, които разлагаха тебеширчетата с едно плисване.
В една къща имаше изядени петима души; на бащата, майката и детето кърмаче те смъкнаха кожата и изядоха очите. Другите подкараха извън вратата. Имаше още двама, които бяха извън гарнизона си по някаква работа, и те бяха нападнати; единият биде оставен без кожа, а другият избяга.
Друг, като видя много от дивите тебеширчета около плевнята си, осмели се и излезе, но беше бързо нападнат. Те ядоха краката му, докато той закрещя и падна на земята, после започнаха да пълзят по него. Имаше още трима от същия гарнизон, които бяха убити; дивите тебеширчета пъплеха по стените, нападаха от всички страни, събаряха лампите и подпалваха пожари. Така правеха тези убийствени създания, горяха и рушаха през себе си.
В тихата стая Джоел потрепери.
Сухият разказ беше плашещ, но странно омагьосващ. Как да реагира човек, ако никога не е виждал тебеширче? Как да отговори на една жива картинка, която се катери по стените, плъзва се под вратите, напада без милост и изяжда плътта от костите?
Лампата му продължаваше да бръмчи.
Накрая дойдоха и нападнаха нашата къща и бързо това стана най-страшният ден, който очите ми са виждали. Плъзнаха се под вратата и бързо изядоха един от нас, после втори и трети.
Тогава дойде страшният час, за който често бях слушала (във време на война, както беше с другите), но сега го видях с очите си. Някои от нашия дом се бореха за живота си, други се давеха в кръвта си, над главите ни къщата гореше. Сега можахме да чуем майки и деца да плачат и да се питат, „Господарю, какво да правим?“
После взех децата си (и едно от сестрините ми), та да излезем от къщата; но щом стигнахме до вратата и излязохме, съществата отвън плъпнаха нагоре по хълма към нас.
Моят зет (по-рано ранен, докато бранеше къщата, краката му кървяха) беше нападнат в гръб и падна с викове, имаше кофа с вода в ръката му. При това дивите тебеширчета затанцуваха нагло и тихо около него. Най-сигурно е, че те са демони от Преизподнята, много са във формата на човек, но като нарисувани във вид на пръчки и черти.
Стоях в страх, докато ни обграждаха. Така моето семейство беше избито от тези безмилостни създания, стояхме втрещени и кръвта течеше надолу към петите ни. Децата бяха взети, когато изтичах за кофата, та да се защитим с нея, но тя беше празна, и усетих студено нещо върху крака си, а после остра болка.
Тъкмо тогава го видях. Нещо в мрака, едва осветено от горящата ни къща. Фигура, която сякаш поглъщаше светлината, нещо, създадено от тъмна, мърдаща чернота: като издраскана с въглен на земята, само че права в сенките до къщата.
Гледаше. Дълбока, страшна чернота. Нещо от самата Преизподня. Мърдаше и се тресеше като нарисуван с въглен катранено черен огън.
Наблюдаваше.
Нещо чукна по прозореца на Джоел.
Той скочи и видя как една сянка се отдалечава от тясното стъкло. Прозорецът беше горе на стената, в тясното пространство между земята и тавана.
Вандали!, рече си Джоел, като си спомни обидните думи на стената на хуманитарния факултет. Скочи от леглото и се завтече към вратата, като пътем навлече някаква дреха. След секунди вече беше изкачил стълбите и се озова навън.
Заобиколи сградата, за да види какво са написали вандалите. Стената беше чиста. Дали не беше сгрешил?
И тогава го видя. Символ, изписан с тебешир на тухлената стена. Усукана спирала. Ритматическата линия, която още не бяха успели да идентифицират.
Нощта беше странно тиха.
О, не… Ужасяващ хлад полази Джоел. Той отстъпи от стената и зина да повика помощ.
Викът му беше неестествено тих. Усети как звукът като че ли бива изтръгнат от гърлото му, всмукан от символа и заглушен.
Отвличанията…, вцепенено мислеше Джоел. Никой не е чул ритматистите да викат за помощ. С изключение на слугите от онази страна на помещението, където символът беше нарисуван твърде набързо.