Това прави линията. Засмуква звука.
Той заотстъпва неуверено. Трябваше да намери полицията, да вдигне тревога. Драскачът беше дошъл в общежитието за…
Общежитието. Това беше на общото училище. Тук нямаше ритматисти. За кого беше дошъл похитителят?
Няколко треперливи бели форми изпълзяха по покрива на сградата и почнаха да се спускат по стената.
За Джоел.
Джоел изкрещя — крясъкът замря — и хукна през моравата. Това не е възможно, с ужас мислеше той. Аз не съм ритматист! Нали Драскачът идва само за тях.
Тичаше лудешки и викаше за помощ. Гласът му беше само шепот. Погледна през рамо и видя, че през тревата го следва бяла вълна. Имаше дузина създания — по-малко, отколкото бяха нападнали другите. Но и Джоел не беше ритматист.
Мисли, Джоел, рече си той. Не се паникьосвай. Иначе ще умреш.
Тази линия, която отнема звука, не може да е с толкова голям обсег. Някой на другите местопрестъпления щеше да забележи, че не може да издава звук, и така щеше да се разбере за какво е линията.
Това значи, че трябва да има още символи наблизо. В редица, защото…
Защото Драскачът е отгатнал накъде ще затичам.
Джоел рязко спря и диво се заоглежда в мрака. Моравата се осветяваше само от няколко мъждиви фенера, но той и така успя да я види. Бяла линия на циментовата алея пред него. Забранителна линия.
Обърна се и пак погледна назад. Тебеширчетата напираха и го притискаха към Забранителната линия. Мъчеха се да го спрат и да го хванат в капан. Сигурно и отстрани имаше линии — трудно беше да се рисува с тебешир върху земята, но не беше невъзможно. Ако се озове затворен между Забранителните линии…
Ще умре.
Тази мисъл едва не го вцепени отново. Вълната тебеширчета приближаваше и Джоел видя онова, което Чарлс беше описал с последните си думи. Нещата не бяха като обикновените тебеширчета. Очертанията им се тресяха диво, като от някакъв призрачен звук. Ръце, крака и тела се смесваха. Като виденията на луд художник, който не може да реши какво чудовище иска да сътвори.
Движи се!, викна един глас в ума на Джоел. Той пое дълбоко дъх и се понесе право към тебеширчетата. Когато приближи, скочи и прелетя над тях. Приземи се и продължи да тича натам, откъдето беше дошъл.
Трябва да мисля бързо, каза си той. Не мога да ида в общежитието. Те просто ще минат под вратите. Трябва да намеря полицаите. Те имат киселина.
Къде ли бяха патрулите на Хардинг? Джоел затича с всички сили към ритматическия кампус.
Почна да се задъхва. Не можеше още дълго да надбягва тебеширчетата. Зърна светлини пред себе си. Канцеларията.
— Помощ! — пресипнало извика той.
За щастие, звукът не беше заглушен. Джоел се беше изплъзнал от капана. Въпреки това гласът му беше отслабнал. Тичал беше с пълна скорост прекалено дълго.
Вратата на канцеларията се отвори със замах и Екстън, с жилетка и папийонка, погледна навън.
— Джоел? Какво има?
Джоел поклати глава. Потеше се. Осмели се да погледне назад и видя как тебеширчетата пъплят през тревата точно зад него. Съвсем близо.
— В името на небесата! — викна Екстън.
Джоел се обърна, но в бързината се препъна и падна.
Извика, удари се зле и остана без дъх. Замаяно се сви и зачака болката и студа, както беше чел в описанията.
Нищо.
— Помощ! Полиция! Някой да помогне! — крещеше Екстън.
Джоел вдигна глава. Защо не е мъртъв? Тревата се осветяваше само от фенера на прозореца на канцеларията. Наблизо шаваха тебеширчетата, обкръжаваха го и се тресяха. Малки ръце, очи, лица, крака. Около гърчещите се тебеширени тела от време на време се образуваха щипци.
Те не нападаха.
Джоел се надигна на ръце. Тогава видя златния долар, който Мелъди му даде. Беше паднал от джоба му и блестеше в тревата.
Колелцата в него тиктакаха тихо. Тебеширчетата се държаха настрани. Няколко опитаха да приближат, но плахо.
Внезапно се чу плисък и едно тебеширче изчезна в течността.
— Бързай, Джоел — рече Екстън някъде наблизо и му протегна ръка. В другата си ръка държеше празна кофа. Джоел с труд се изправи на крака, грабна златната монета и хукна през направения от Екстън пробив сред тебеширчетата.
Екстън се втурна в канцеларията.
— Екстън! — рече Джоел, като го последва вътре. — Трябва да бягаме! Не можем да ги спрем тук!
Екстън затръшна вратата, без да му обръща внимание. После коленичи на пода и извади парче тебешир. Начерта линия през прага и по стените около вратата. Отстъпи.
Тебеширчетата спряха навън. Джоел смътно видя как почват да нападат линията. Екстън направи още една около себе си и около Джоел. Затвориха се.