— Екстън, ти си ритматист!
— Неуспял ритматист — призна писарят. Ръцете му трепереха. — От години не нося тебешир. Но, хммм, при всичките проблеми тук, в училище…
Тебеширчетата се движеха по прозорците и търсеха откъде да влязат. Канцеларията се осветяваше от самотен фенер, който хвърляше сенки.
— Какво става? — попита Екстън. — Защо те преследват?
— Не знам — отговори Джоел, докато изпробваше Забранителната линия. Не беше направена особено добре и нямаше дълго да удържи срещу тебеширчетата.
— Имаш ли още киселина? — попита той.
Екстън кимна по посока на другата кофа, която беше останала в защитения им периметър. Джоел я грабна.
— Тази е последната — рече Екстън и закърши ръце. — Хардинг ни остави две.
Джоел хвърли поглед към тебеширчетата — минаваха под вратата и атакуваха линията на Екстън. Момчето извади монетата.
Тя ги беше спряла. Защо?
— Екстън — подхвана той, като се мъчеше гласът му да не трепери от страх. — Ще трябва да бягаме към портите. Там полицаите имат още киселина.
— Да бягаме? Аз… аз не мога да тичам! Не съм във форма да изпреваря тебеширчетата!
Прав беше. Какъвто си беше дебел, Екстън нямаше да издържи дълго. Джоел усети, че ръцете му треперят, затова стисна юмрук. Коленичи и загледа тебеширчетата оттатък Забранителната линия. Проправяха си път през нея с притеснителна бързина.
Той извади монетата и я метна на земята зад линията. Тебеширчетата отстъпиха.
После предпазливо се върнаха и подновиха работата върху линията.
Проклятие, рече си Джоел. Значи монетата няма да ги спре, не и за дълго. Двамата с Екстън бяха в беда. Голяма беда. Обърна се към писаря, който бършеше чело с кърпичка.
— Начертай още една клетка около себе си — рече Джоел.
— Моля?
— Направи колкото можеш повече линии. Да се допират само в ъглите. Чакай тук. Аз отивам да доведа помощ — каза Джоел и тръгна към вратата.
— Джоел, тези неща са навън. — Екстън подскочи, когато прозорецът се пукна. Погледна нататък — две тебеширчета дращеха с ужасяващ звук стъклото. То се напука още повече.
— Скоро ще влязат!
Джоел пое дълбоко дъх.
— Няма да седя тук като Хърман и Чарлс и да чакам да пробият отбраната ми. Мога да се добера до портите — съвсем близо са.
— Джоел, аз…
— Направи линиите! — викна Джоел.
Екстън се помая малко, после коленичи и се затвори зад няколко Забранителни линии. Джоел обърна монетата в ръката си.
Сетне грабна кофата и плисна повечето от киселината под вратата, като изтри Забранителната линия там. Тебеширчетата отпред се отмиха като мръсотия. Джоел рязко отвори вратата и без да поглежда назад, побягна към портите.
Знаеше, че няма да може да тича с полупълна кофа, затова я захвърли.
Продължи да бяга, стиснал монетата.
Какво щеше да стане с него, ако при портите нямаше полиция? А ако Драскачът беше убил пазачите или беше отклонил вниманието им?
Джоел щеше да умре. Кожата му щеше да бъде одрана, очите му изядени. Като на хората в разказа на Мери Роуландсън.
Не, решително си каза той. Мери е оцеляла, за да напише историята си.
И аз ще оцелея, за да напиша моята!
Той изкрещя и се насили да тича още по-бързо в тъмнината. Някъде напред съгледа светлини.
Около тях се движеха хора.
— Стой! — нареди единият от полицаите.
— Тебеширчета! — извика Джоел. — Преследват ме!
При вика му полицаите се пръснаха и грабнаха кофи. Джоел беше благодарен на Хардинг за добрата подготовка — хората му дори не спряха, за да се замислят или да задават въпроси. Наредиха се в защитна линия с кофите в ръце, а Джоел се стрелна между тях и рухна на колене. Останал без дъх, изтощен и с препускащо сърце.
Завъртя се и се опря с една ръка на земята. След него бяха тръгнали четири тебеширчета — повече от достатъчно, та да го убият. Бяха спрели в тъмнината, едва видими откъм портите.
— В името на Господаря! — прошепна един полицай. — Какво чакат?
— Готови — даде команда друг и нагласи кофата.
— Нападаме ли?
— Готови! — натърти колегата му.
Тебеширчетата си тръгнаха и изчезнаха в тъмнината.
Джоел хриптеше от изтощение. Падна на земята и остана да лежи по гръб.
— Още един човек — продума той — е хванат в капан в канцеларията. Трябва да му помогнете.
Един от полицаите насочи група от четирима към канцеларията. Взе пушката си и стреля във въздуха. Чу се силно пукане, когато пружините се освободиха и куршумът проряза въздуха.
Джоел лежеше, потеше се и трепереше. Полицаите държаха кофите и нервничеха, докато от изток не се зададе Хардинг, който препускаше на механичния си кон. Пушката му беше в позиция за стрелба.