— Сега? — възкликна Фич.
— Да.
— Миличък — намеси се майката на Джоел, — трябва да си почиваш.
— Само това, професоре. И после ще си легна.
— Да, добре, добре — рече Фич и извади тебешира. Коленичи, за да нарисува линията на пода.
— Тя кара нещата да стихват — обясни Джоел. — Трябва да знаете това. Засмуква звука.
— Как разбра… — Гласът на Фич стана много по-тих, когато завърши рисунката.
Той примигна и вдигна поглед към Джоел.
— Е, това вече е нещо — рече той, но гласът му беше съвсем тих, сякаш се намираше някъде далеч.
Джоел си пое дълбоко дъх и извика:
— Знам!
Викът му беше заглушен още повече, та излезе като шепот. Когато шепнеше обаче, звукът беше нормален.
Фич премахна линията.
— Изумително.
Джоел кимна.
— Линиите, които намерихме на местопрестъпленията, вече не действаха. Значи силата им се изчерпва след известно време или нещо такова.
— Джоел… — каза Фич. — Осъзнаваш ли какво направи току-що? Ти реши задачата, на която баща ти беше посветил целия си живот.
— Беше лесно — отговори Джоел и внезапно се почувства много уморен. — Някой друг ми даде отговора, като се опита да ме убие с тази линия.
22
Рано следващата сутрин Хардинг арестува Екстън.
Джоел узна за ареста от Фич, докато вървяха към катедралата за церемонията по въвеждането. Майката на Джоел го държеше под ръка, сякаш се боеше, че някой звяр ще се появи от нищото и ще го грабне.
— Арестувал е Екстън? — попита Джоел. — Това е безсмислено.
— Хмм. Да. Убийството рядко има смисъл. Разбирам защо си потресен. Екстън беше и мой приятел. Ала той наистина не харесваше ритматистите. Още откакто го изключиха.
— Но се е върнал да работи тук!
— Хората, които изпитват силна омраза, често са като омагьосани от обекта на ненавистта си — отговори Фич. — Видя онази рисунка в къщата на Чарлс. Мъжа с бомбето и бастуна. Ужасно много прилича на Екстън.
— Прилича на много хора — възрази Джоел. — Половината мъже в града носят бомбета и бастуни! Това беше просто една малка скица с тебешир. Не могат да я използват като доказателство.
— Екстън знаеше къде живеят всички деца ритматисти. Имаше достъп до досиетата им.
Джоел се умълча. Доводите бяха доста добри. Но Екстън? Вечно мърморещият, но добросърдечен Екстън?
— Не се тревожи за това, синко — каза майка му. — Ако е невинен, сигурна съм, че съдът ще го оправдае. Ти трябва да се приготвиш. Щом предстои да бъдеш въведен, трябва да се съсредоточиш върху Господаря.
— Не — отвърна Джоел. — Искам да говоря с Хардинг. Моето въвеждане може… — Въвеждането му не можеше да чака. Не и отново. Но другото беше важно. — Къде е той?
Намериха инспектора да командва взвод полицаи, които претърсваха канцеларията. Директор Йорк се държеше на разстояние от тях и изглеждаше много недоволен. До него хлипаше Флорънс. Тя махна на Джоел.
— Джоел! Кажи им каква лудост е това! Екстън никога не би наранил никого! Той е такава душичка.
Полицаят до нея я успокои. Явно подлагаше двамата с директора на разпит.
Инспектор Хардинг стоеше на прага на канцеларията и разлистваше някакви бележки. Когато Джоел приближи, вдигна поглед от тях.
— А, младият герой. Не трябваше ли да си някъде другаде, момко? Всъщност, като се замисля, трябва ти ескорт. Ще пратя няколко войника да те съпроводят до параклиса.
— Наистина ли е необходимо всичко това? — попита Фич. — Искам да кажа, след като имате задържан…
— Опасявам се, че е необходимо. Всеки добър следовател знае, че разследването не спира, само защото някой е арестуван. Няма да приключим, докато не разберем с кого е действал Екстън и къде е укрил труповете… тоест, къде държи децата.
При тези думи майката на Джоел пребледня.
— Господин инспекторе — рече Джоел, — може ли да поговорим насаме?
Хардинг кимна и го поведе по-настрани от другите.
— Сигурен ли сте, че сте арестували когото трябва, инспекторе? — попита Джоел.
— Никога не арестувам човек, без да съм сигурен, синко.
— Снощи Екстън ме спаси.
— Не, момко. Спасявал е себе си. Знаеш ли защо го изключиха от ритматическата програма преди тридесет години?
Джоел поклати глава.
— Защото не беше способен да контролира своите тебеширчета — обясни Хардинг. — Беше прекалено опасен, та да го пратят в Небраск. Видя колко са криви тези тебеширчета. Нямат очертания или форма, понеже са твърде зле нарисувани. Екстън ги прати срещу теб, но всъщност не можеше да ги контролира и затова, когато ти ги доведе при него, той нямаше друг избор и ги заключи.