— Не вярвам — отвърна Джоел. — Господин Хардинг, това не е вярно. Знам, че той не обичаше ритматистите, но това не е достатъчно основание за арест! Както изглежда, половината население на Островите ги мрази напоследък.
— Екстън веднага ли ти се притече на помощ? — попита Хардинг. — Снощи?
— Не — отговори Джоел, като си припомни как падна и как Екстън почна да крещи. — Просто беше уплашен, а накрая наистина ми помогна. Инспекторе, познавам Екстън. Той не би направил такова нещо.
— Умът на убиеца е особен, Джоел. Често пъти хората са потресени или изненадани, когато някой, когото познават, се оказва чудовище. Поверително е, но ще ти кажа, че в писалището на Екстън открихме вещи на трите изчезнали деца.
— Наистина?
— Да. И страници, и страници гневни приказки срещу ритматистите в стаята му. Омраза, приказки за… хм, неприятни неща. Срещал съм това и преди, у обсебени хора. Винаги са тези, които не очакваш. Фич ми подсказа за писаря преди няколко дни; нещо му напомнило, че Екстън навремето е учил в Армедиус.
— Регистрите — откликна Джоел. — Бях там, когато Фич си спомни.
— А, да. Сега ми се ще да се бях вслушал в думите на професора навреме! Почнах тихомълком да проучвам Екстън, но не бях достатъчно бърз. Едва когато те нападнаха снощи, сглобих парченцата от мозайката.
— Заради кривите линии?
— Всъщност не. Заради случилото се вчера следобед в канцеларията. Ти беше там, разговаряше с Фич и той високо оцени помощта ти в търсенето на Драскача. Е, щом чух, че си нападнат, умът ми се задейства. Кой би имал мотив да убие теб? Само някой, който знае колко си ценен за работата на Фич.
— Екстън е чул това, синко. Трябва да се е уплашил, че можеш да го свържеш с ритматическата линия. Вероятно я е видял, когато баща ти я е проучвал — баща ти се обърна към директора за финансиране, за да може да открие как действа тази линия. Но едва когато хората ми претърсиха жилището на Екстън и бюрото му, открихме наистина притеснителни доказателства.
Джоел поклати глава. Екстън. Възможно ли бе наистина да е той? Осъзнаването, че престъпникът може да е някой толкова близък, човек, когото той познава и разбира, беше почти толкова плашещо, колкото нападението.
Вещи, принадлежали на трите деца, в писалището му, помисли си Джоел и изстина.
— Тези вещи… може да са били у него… не знам, по някаква причина, свързана със случая? Дали ги е взел от ученическото общежитие, за да ги прати на родителите?
— Йорк казва, че не е нареждал нищо такова — отговори Хардинг. — Остава само въпросът с местонахождението на децата. Няма да те лъжа, момчето ми. Мисля, че вероятно те са мъртви, погребани са някъде. Ще трябва да разпитаме Екстън, за да разберем.
— Всичко това е позорно. Чувствам се ужасно, задето се случи, докато аз бях на служба. Пък и не знам какви ще са последиците. Синът на рицар-сенатор е убит, отговорен е човек, взет на работа от директор Йорк…
Джоел кимна сковано. Не приемаше това, не напълно. Нещо не пасваше. Но му трябваше време да го обмисли.
— Екстън — каза той. — Кога ще го съдят?
— Подобни случаи отнемат месеци. Няма да е скоро, обаче ти ще ни трябваш като свидетел.
— Ще продължите ли с блокадата на кампуса?
Хардинг кимна.
— Поне още една седмица. И внимателно ще наблюдаваме всички ученици ритматисти. Както казах, един арест не е причина да ставаме небрежни.
Значи имам време, помисли Джоел. Скоро няма да изправят Екстън пред съда, а и кампусът ще си остане сигурно място. Ако изобщо някога е бил.
Засега това му се стори достатъчно. Джоел се чувстваше уморен и изтощен, а му оставаше да се занимава и с въвеждането. Щеше да го направи, а после сигурно щеше да разполага с време да помисли, да прецени какво не е наред.
— Имам една молба към Вас — каза Джоел. — Приятелката ми, Мелъди. Искам да присъства на въвеждането ми. Ще я пуснете ли да излезе днес?
— За онази червенокоса пакостница ли говориш?
Джоел кимна и леко се смръщи.
— Добре, за теб може — отговори Хардинг. Каза нещо на двама войници, които се завтекоха да доведат Мелъди.
Джоел чакаше и се чувстваше зле, че Екстън също чака, в затвора. Възможността да стана ритматист е важна, прецени той. Трябва да се справя с това. Ако съм един от тях, думите ми ще имат по-голяма тежест.
Най-сетне войниците се върнаха с Мелъди. Червените ѝ коси се виждаха отдалеч. Когато наближиха, тя хукна към Джоел.
— Ти здравата си загазил — каза му тя, сочейки го с пръст.