— Какво?
— Преживя приключение, едва не те убиха, сражава се с тебеширчета и дори не ме покани!
Джоел завъртя очи.
— Честно — продължи тя, — беше ужасно да не помислиш за мен. Каква полза от приятелите, ако от време на време не поставят живота ти в опасност?
— Може даже да го определиш като трагично — отговори Джоел и се усмихна слабо. После отиде при професор Фич и майка си.
— Не. Мисля, че ми е нужна нова дума. „Трагично“ вече няма същия ефект. Какво ще кажеш за отблъскващо?
— Може да свърши работа — отговори Джоел. — Да тръгваме тогава.
Останалите кимнаха и всички отново се отправиха към портите, придружавани от няколко от хората на Хардинг.
— Май съм щастлива, че си добре — съобщи Мелъди. — Из цялото общежитие на ритматистите се говори какво се е случило. Повечето се пукат от яд при мисълта, че загадката е решена и те са спасени от неритматист. Разбира се, яд ги е също, защото още не можем да излизаме.
— Аха. Хардинг е предпазлив човек. Според мен си знае работата.
— Значи му вярваш? — попита Мелъди. — За Екстън, искам да кажа.
Вещи, принадлежали на всеки от учениците, повтори си Джоел. И множество страници с гневни закани за отмъщение срещу ритматистите…
Вървяха по пътя, по който Джоел бягаше снощи, уплашен в мрака. Приближиха се към полицаите.
— Не знам — каза той.
Джоел помнеше доста от нещата, които отец Стюарт беше казал и при предишната церемония по въвеждането. Някога не беше толкова нервен. Сигурно е бил твърде малък, та да си даде сметка с какво се захваща.
Коленете го заболяха, когато застана в бялата роба пред отец Стюарт, който го поръси с вода и го помаза. Трябваше да повторят цялата церемония, ако Джоел държеше да влезе в залата на въвеждането.
Защо трябваше всичко да се случи наведнъж? Все още беше изтощен от недоспиване и не можеше да не мисли за Екстън. Снощи той му се видя истински уплашен. Но щеше да е уплашен и ако собствените му тебеширчета се бяха върнали да го нападнат.
Джоел имаше чувството, че е пометен от нещо много по-голямо от него. Съществуваха нови ритматически линии. Той реши задачата на баща си, но не можеше да получи пари за това — всички договори за патронаж бяха анулирани, когато Трент не беше успял да даде отговор за пет години. Все пак, светът щеше да се разтърси от откриването на ритматически модел, който така се различава от останалите.
Отец Стюарт напяваше нещо на староанглийски и Джоел смътно разпозна думите от писанието. Горе апостолите въртяха механичните си глави. Вдясно, навътре в един коридор прасветецът Евклид стоеше в триъгълен стенопис.
Джоел щеше да е сред най-възрастните, които минават през церемонията по въвеждането, като не се броят новоприелите вярата. Светът сякаш се превръщаше в несигурно място. Изчезването — или предполагаемата смърт — на учениците от Армедиус накараха Островите да настръхнат. Говореше се за нова гражданска война. Световната политика ставаше все по-осезаема за Джоел. Все по-плашеща.
Животът не беше прост. Никога не е бил прост. Само че той не го е знаел.
А каква роля играе Нализар във всичко това?, питаше се Джоел. Все още не вярвам на този човек. Няколко пъти Екстън беше изразил неприязън към Нализар, а това си струваше да се обмисли. Възможно ли беше професорът да го е натопил?
Може би Джоел просто искаше да открие, че Нализар върши нещо нечестиво.
Отец Стюарт спря да говори. Джоел примигна. Усети, че не е обръщал внимание. Вдигна поглед и отец Стюарт му кимна. Рядката му бяла брада потръпваше. Посочи му залата за въвеждането, зад олтара.
Джоел се изправи. Майка му, Фич и Мелъди седяха сами на пейките — до редовната церемония по въвеждането на осемгодишните оставаха няколко часа. Просторната зала сияеше от светлината през витражите и от изящните стенописи.
Джоел кротко мина край олтара и се насочи към по-малката зала. На вратата ѝ имаше кръг с шест точки. Джоел го огледа, после извади монетата от джоба си и я вдигна.
Основното колелце в нея беше с шест зъба. Центърът на всеки зъб съвпадаше с мястото на една от шестте точки в кръга. По-малкото колелце вдясно имаше само четири зъба. Онова отляво — девет, неравно разположени. Трите се въртяха и ритъмът беше съвършено нагоден към неправилното колелце с деветте зъба.
Ха, рече си Джоел и пъхна монетата обратно в джоба си. После бутна вратата и влезе.
Озова се в бяла мраморна стая с възглавничка за коленете и олтарче от мраморен блок, с възглавничка за лактите отгоре. Май нямаше нищо друго. На тавана един механичен фенер хвърляше доста ярка светлина. Стъклото му беше като кристална решетка и даваше отблясъци по стените.