Выбрать главу

Джоел стоеше, чакаше и сърцето му туптеше. Нищо не се случи. Той колебливо застана на колене, но не знаеше какво да каже.

Това беше поредното парченце от мозайката. Наистина ли на небето съществуваше Господар? Хора като Мери Роуландсън — колонистката, за която чете снощи — вярваха в Бог.

Дивите тебеширчета не я бяха убили. Държали я бяха в плен и ѝ бяха пречили да избяга. Никой не знаеше защо са постъпили така.

Тя най-сетне избягала, отчасти благодарение на усилията на съпруга ѝ и на още няколко колонисти. Дали оцеляването ѝ е било направлявано от Господаря или е било просто късмет? В какво вярваше Джоел?

— Не знам какво да кажа — продума той. — Предполагам, че ако те има, ще се ядосаш, ако твърдя, че вярвам, а аз не вярвам. Истината е, че не съм сигурен, че не вярвам. Може и да те има. Май се надявам да те има.

— Както и да е, искам да стана ритматист. Дори и с всички проблеми, които това ще създаде… Нуждая се от силата да се боря с тях. Не искам пак да бягам.

— Ще бъда добър ритматист. Знам защитите по-добре от почти всички в училище. Ще браня островите в Небраск. Ще служа. Само ми позволи да стана ритматист.

Нищо не последва. Джоел стоеше. Повечето хора влизаха и излизаха бързо, затова той заключи, че няма смисъл да чака повече. Или щеше да е способен са начертае линиите, когато излезе, или не.

Обърна се да излиза.

Нещо стоеше в залата зад него.

Джоел подскочи и заотстъпва неуверено, като почти се спъна в олтарчето. Нещото зад него беше блестящо бяло. Беше високо почти колкото него и имаше очертанията на човек, но много тънък, с дълги и тънки ръце. Вместо глава имаше само една права линия. В ръката си държеше нещо като примитивен лък.

Нещото изглеждаше като нарисувано, но не стоеше на стената или на пода като тебеширче. Формата му беше примитивна, като древните скални рисунки.

Внезапно Джоел си спомни историята, която беше прочел по-рано, за пътешественика, който бе намерил каньона с танцуващите рисунки.

Нещото не помръдваше. Джоел предпазливо се наклони на една страна и установи, че то почти изчезва, ако го погледнеш от такъв ъгъл.

Пак се изправи, за да го погледне отпред. Какво щеше да направи то? Джоел колебливо пристъпи напред и се пресегна. Спря, после докосна нещото.

То силно затрепери, падна на земята и се разстла като тебеширче. Джоел отстъпи, когато то се стрелна под олтара.

Джоел се просна на колене и забеляза процеп в основата на мраморния блок. Зад процепа беше тъмно.

— Не — прошепна Джоел и се протегна. — Моля те. Върни се!

Клеча така почти час. Най-сетне от вратата се чу почукване.

Джоел отвори и видя отец Стюарт.

— Ела, дете. Скоро ще дойдат и другите, които имат нужда от въвеждане. Каквото е станало — станало е и скоро ще видим резултата.

Подаде му парче тебешир.

Джоел излезе от залата потресен и объркан. Безучастно взе тебешира и отиде при оставения за рисуване камък. Коленичи. Мелъди, Фич и майка му приближиха.

Джоел начерта една Забранителна линия върху каменния блок. Мелъди нетърпеливо се пресегна. Джоел знаеше какво ще стане.

Ръката ѝ свободно мина над линията. Лицето ѝ посърна.

Отец Стюарт изглеждаше угрижен.

— Добре, синко, изглежда Господарят има други планове за теб. В негово име те обявявам за пълноправен член на Монархическата църква. — Той помълча малко и додаде — Не приемай това като провал. Върви и Господарят ще те води по пътя, който той ти е избрал. — Същото нещо отецът му каза и преди осем години.

— Не — рече Мелъди. — Това не е правилно! Трябваше да… Трябваше да е различно този път…

— Всичко е наред — каза Джоел и се изправи. Толкова беше уморен. Освен това изпитваше смазващото усещане за провал и от него едва дишаше.

А най-много искаше да се прибере у дома. Обърна се и бавно се отправи от катедралата към кампуса.

23

Джоел спа почти през целия ден, а вечерта дори и не опита да си легне. Седна пред масата на баща си, а на стената зад гърба му жужеше механичната лампа.

Беше разчистил книгите от масата, за да направи място за старите бележки и анотации на баща си, които подреди до няколко от най-добрите му образци на тебешир. Бележките и диаграмите му се струваха маловажни. Загадката беше разгадана. Проблемите свършиха.

Джоел не беше ритматист. Той провали баща си.

Престани, рече си той. Спри да се самосъжаляваш.