Той изпъшка и се качи да отвори входната врата на общежитието, която беше заключена. Мелъди стоеше на прага. Полите ѝ бяха измачкани, а в косата ѝ имаше сламки.
— Мелъди, какво правиш тук?
— Стоя на студено. Няма ли да поканиш една дама да влезе?
— Не знам дали е прилично…
Тя обаче влезе и се упъти към работилницата. Джоел въздъхна, затвори вратата и я последва. Вътре тя му заговори с ръце на кръста.
— Това е отблъскващо.
— Моля?
— Не върши такава работа като думата „трагично“ — отговори Мелъди и се просна на един стол. — Трябва ми друга дума.
— Знаеш ли колко е часът?
— Раздразнена съм — съобщи тя, пренебрегвайки въпроса. — Държат ни заключени по цял ден. Ти страдаш от безсъние. Прецених, че мога да дойда и да ти досаждам.
— Промъкна се край стражата?
— През прозореца. Наблизо има едно дърво. По-трудно е да слезеш по него, отколкото изглежда.
— Имаш късмет, че полицаите не са те спипали.
— Не. Те не са там.
— Какво?
— О, има двама на главния вход — уточни Мелъди. — Но са само те. Онези, които патрулираха под прозорците, си тръгнаха неотдавна. Сигурно се сменят или нещо такова. Все едно, това не е важно. Джоел, важна е трагедията, за която се мъча да ти кажа.
— Че си затворена?
— Да. И че Екстън е затворен. Той не го е направил, Джоел. Знам, че не е. Веднъж ми даде половината си сандвич.
— И това е причина да не е убиец?
— Има и още — отговори Мелъди. — Той е мил човек. Много мърмори, но го харесвам. Има добро сърце. И е умен.
— Онзи, който прави това, също е умен.
— Именно. Защо му е на Екстън да напада сина на рицаря-сенатор? Това би било глупав ход, ако иска да остане незабелязан. Няма смисъл. Трябва да се запитаме защо — защо е нападнат Хърман? Ако знаем това, обзалагам се, че ще разберем истинския мотив за всичко.
Джоел седеше умислен.
— Хардинг има доказателства срещу Екстън — рече той.
— Е, и?
— Обикновено така се доказва вината на човек.
— Не вярвам. Виж сега, ако Екстън е бил изритан оттук преди толкова много години, как се е оказал така добър ритматист, та да създаде линия, за която никой друг не знае?
— Аха. Знам. — Джоел се изправи. — Ела — рече той и излезе.
Мелъди го последва.
— Къде отиваме?
— В кабинета на професор Фич — отговори Джоел, докато минаваха през тъмния кампус. Повървяха мълчаливо известно време, преди той да забележи. — Къде са полицейските патрули?
— Не знам. Казах ти.
Джоел закрачи по-бързо. Стигнаха до Отбранителната зала и се втурнаха нагоре по стълбите. Джоел тропа на вратата доста дълго, преди крайно умореният Фич да им отвори.
— А?
— Господин професоре — рече Джоел, — струва ми се, че нещо става.
— Кое време е? — прозина се Фич.
— Рано. Вижте, професоре, нали видяхте линиите, които трябваше да ме затворят? Решетката от Забранителни линии, за която се приема, че е направена от Екстън?
— Да?
— Как бяха нарисувани?
— Добре. Съвършено правилни.
— Господин професоре, видях линиите, които Екстън начерта около вратата. Не бяха добре оформени. Той се справи ужасно нескопосно.
— Значи е опитал да те заблуди, Джоел.
— Не. Той се страхуваше за живота си. Видях го в очите му. Не би начертал лоши линии в този случай! Професоре, ами ако Нализар…
— Джоел! — сопна се Фич. — Омръзна ми фиксацията ти върху професор Нализар! Аз… хмм… аз мразя да повишавам глас, но просто ми втръсна! Будиш ме в отвратителен час, за да ми приказваш за Нализар? Не го е направил той, колкото и да ти се ще.
Джоел млъкна.
Фич потърка очи.
— Не исках да говоря така остро. Само… е, да говорим сутринта.
С тези думи и с поредната прозявка Фич затвори вратата.
— Страхотно — обади се Мелъди.
— Не го бива, ако не си е доспал. Винаги е така.
— И сега какво? — попита Мелъди.
— Да идем да поговорим с полицаите на входа на твоето общежитие — отговори Джоел и се завтече по стълбите. — Да видим защо другите не патрулират.
Отново тръгнаха в мрака през кампуса и на Джоел му се прииска да си беше взел кофата с киселината. Но със сигурност хората на Хардинг щяха…
Той се закова на място. Общежитието на ритматистите беше право пред тях и вратата беше отворена. Отпред в тревата лежаха две фигури.
— Прахове! — възкликна Джоел и двамата с Мелъди се втурнаха презглава натам. Фигурите се оказаха полицаи. С треперливи пръсти Джоел провери пулса на единия.
— Жив е — съобщи той, — но в безсъзнание. — Отиде при другия и установи, че и той е жив.
— Ей, Джоел, нали помниш какво ти казах сутринта — че ти се сърдя, задето не си ме поканил да ме нападнат заедно с теб?