Мо Хейдър
Ритуал
Джак Кафъри #3
На Адам
Някъде там, в сърцето на пустинята Калахари в Южна Африка, има малко, покрито с водорасли езерце, сгушено до сухата равнина с цвят на охра. То се намира на дъното на един кратер и би било съвсем обикновено, ако повърхността му не беше така необичайно спокойна. Ако минавате случайно оттам, не бихте му обърнали голямо внимание, нито ще го запомните. Стига да не решите да си топнете пръстите на краката или да поплувате. Тогава ще забележите нещо странно. Нещо необичайно. Най-напред ще установите, че водата е студена. Направо ледена. С онзи вид студенина, непривична за нашата планета. С онзи вид студенина, която идва от хилядолетната тишина, от най-древните кътчета на Вселената. След това ще ви направи впечатление, че в езерото почти няма живот и че в него се мяркат само няколко безцветни тръстикови рибки. И последно, ако проявите неблагоразумието да поплувате в него, ще разкриете смъртоносната му тайна — то няма нито граници, нито дъно, а е само една права, студена линия, която води към центъра на Земята. Може би точно тогава ще чуете повтарящата се в безкрая фраза, изречена почти шепнешком, на древния език на обитателите на пустинята Калахари: „Това е пътят към ада“.
Това е Бушменската дупка.
1.
13 май
Точно след обяд в един от вторниците на месец май, на три метра под водата в бристолското „плаващо“ пристанище, водолазът от полицейските части, сержант Флий Марли докосна с облечените си с ръкавица пръсти човешка ръка. Беше доста изненадана, че я намери толкова лесно. Краката й приритаха, вдигайки тиня и машинно масло от дъното, а тялото й се наклони назад и започна да се издига. Наложи се да се наведе напред и да се подпре с лявата си ръка на долната част на понтона, а след това да изпусне малко въздух от костюма си, за да се стабилизира и да се насочи отново към дъното и находката си.
Долу беше тъмно като в рог, сякаш беше потопена в кал, затова нямаше смисъл да се опитва да види какво държи. При гмурканията в реки и пристанища обикновено всичко се прави с опипване, така че тя трябваше да е търпелива и да позволи на обекта да изпрати информация за формата си до съзнанието й. Затвори очи и започна да опипва внимателно. Преброи пръстите, за да е сигурна, че ръката е човешка. След това се опита да определи кой пръст кой е. По положението на безименния пръст разбра, че ръката е обърната с дланта нагоре. Опита се да си представи какво е положението на тялото. Може би лежеше странично. Подръпна леко ръката, но тя не оказа никакво съпротивление, а се измъкна леко от тинята. На мястото на китката имаше само оголени кости и сухожилия.
— Сержант? — прозвуча в слушалките гласът на Рич Дъндас толкова близо в клаустрофобичния мрак, че тя се стресна. Той беше горе на кея и следеше ситуацията заедно с оператора, който се грижеше за осигурителното въже и комуникациите. — Как е там долу? Точно на мястото си. Виждаш ли нещо?
Сигналът, който бяха получили, беше за ръка във водата, само за ръка, а не за тяло, и това разтревожи целия екип. Никой не беше чувал труп да плава във водата по гръб. Заради разложението труповете се обръщат по корем, а крайниците им са потопени под водата. Последното нещо, което някой би забелязал на повърхността, би била една ръка. Но сега картината се променяше: тази ръка беше срязана в най-слабото място — китката. Нямаше тяло, само ръка. Нямаше труп, който плава по гръб, противно на всички закони на физиката. Въпреки това все още имаше нещо смущаващо в показанията на свидетеля. Тя обърна ръката, но запомни предишното положение — малките детайли, които щяха да са нужни за собствените й свидетелски показания. Ръката не беше заровена в дъното, нито дори в тинята. Тя просто беше най-отгоре.
— Сержант? Чуваш ли ме?
— Да, чувам те.
Тя внимателно взе ръката, но остана близо до тинестото дъно на пристанището.
— Сержант?
— Да, Дъндас. Чувам те.
— Намери ли нещо?
Тя преглътна. Обърна ръката така, че пръстите й да легнат върху нейните собствени пръсти. Трябваше да каже на Дъндас, че е намерила нещо. Но не го направи.
— Не — отговори тя, — няма нищо все още.
— Какво става?
— Нищо. Ще се помотая още малко наоколо. Ако има нещо, ще ти кажа.
— Добре.
Зарови едната си ръка в тинята на дъното и се опита да прочисти главата си. Внимателно издърпа осигурителното въже надолу и потърси следващия маркер. На повърхността щеше да изглежда, че въжето се развива така, сякаш тя се придвижва бавно по дъното. След като напипа маркера, тя притисна въжето между коленете си и се отпусна в тинята с лицето надолу (за да не се повдига маската) и леко подпрени на дъното колене. Беше обучавала останалите от екипа да използват този метод за почивка, когато има завишена концентрация на въглероден двуокис. Държеше ръката близо до челото си, сякаш се молеше. По комуникационната система се чуваше само шумът на статичното електричество. Сега, когато беше стигнала до целта, тя имаше време. Откачи микрофона от маската, затвори очи и провери баланса си. Фокусира се в червената точка на разума си и зачака да види дали тя ще затанцува. Точката не помръдна. Остана стабилна. Както правеше винаги, Флий зачака спокойно нещо да се появи.