Кафъри отново се обърна към момичето с червената коса. Очите й бяха навлажнени. Вероятно отново преживяваше страховете си. Вероятно си спомняше как съществото се спуска безшумно във водата.
— Знам — каза тя, забелязвайки изражението му. — Това е най-странното нещо, което някога съм виждала. Известно време го наблюдавах как плува покрай стената, а след това…
— След това?
— Гмурна се. Гмурна се, без дори да раздвижи повърхността.
Водолазната дейност не беше единственото, с което Флий и екипът й се занимаваха. Групата имаше опит в поддържащите операции, борбата с безредиците и прилагането на съдебни разпореждания. Тя беше обучена също така да извършва издирвания на труднодостъпни места и да предприема действия по прочистване при наличието на химическо или биологично заразяване. Заради умението им да използват всякакви видове защитни облекла, винаги когато се появеше разложен труп в района, Флий и хората й биваха изпращани да го приберат. Те до такава степен се специализираха в преместването на трупове, че през декември 2004 година получиха назначение в Тайланд, където трябваше да издирват жертвите на цунами. За десет дни екипът успя да открие почти двеста тела.
Хората не можеха да повярват, че Флий се справя без проблеми. Особено след цунамито. Питаха я дали няма кошмари. Тя отговаряше, че няма и че им е била осигурена психологическа помощ. Интересуваха се дали харесва работата си и дали не прахосва таланта си, като се занимава с вадене на разложени трупове от тръби и канали. Ако поговореше с инспектора и ако кандидатстваше за сътрудник в детективския отдел, със сигурност щеше да облече нормални дрехи. Нямаше ли да е чудесно?
Тя не отговаряше. Те не знаеха, че не може да се откаже. Те не разбираха, че след инцидента с родителите й тя се чувства спокойна единствено когато е успяла да върне тялото на мъртвия на семейството му и когато знае, че там някъде майката, бащата, синът или дъщерята могат да започнат да се възстановяват от тежката загуба. А освен това за нея гмуркането стоеше над всичко. Без него, без основното й занимание, тя нямаше да може да се събуди сутрин. Чувстваше се личност само под водата.
Тази вечер обаче Флий беше неспокойна дори под водата. Течението в пристанището беше отслабнало и тя можеше да се ориентира визуално с помощта на фенерчето си. Подводният релеф започна да се появява. Виждаше познати форми — резервоара, който изхвърлиха от една лодка преди месец; автомобила на десет метра вляво — пежо с винетка на предното стъкло. Някакви хора се опитали да направят застрахователна измама. Бутнали пежото във водата близо до „Острич Ин“, преди затварянето на кея. Стояло си тук почти половин година, преди драгата да го закачи през една февруарска утрин. Флий беше претърсила автомобила и го бе овързала с ремъци по молба на директора на пристанището. Сега оставаше само да поправят крана, за да дойде и да го вдигне.
Всичко беше обикновено и познато. Флий беше проучвала района стотици пъти, но въпреки това днес имаше някакво странно усещане. Някои хора твърдяха, че пристанището е особено място. Говореха за тунелите, които започваха от дъното и водеха дълбоко под земята, и за облицования с тухли крепостен ров, който изчезваше под Касъл Грийн и се съединяваше с река Фром на четвърт миля по-надолу. Тя се беше гмуркала тук стотици пъти и знаеше, че причините за безпокойството й се крият в нещо друго. Не се криеха и в заместника, въпреки че тя изобщо не хареса начина, по който я гледаше. Накара я да се почувства като дете, накара я да си припомни колко страшен е животът и колко неподготвена за него е тя след инцидента. Не, дори това не можеше да я притесни чак толкова. Дълбоко в сърцето си тя разбираше откъде идва тази тревога — беше породена от случилото се в кабинета на баща й миналата нощ.
Опита се да не мисли за това, а само за работата. Решиха, че при претърсването е удачно да се използват въжета. Пуснаха две вертикално от двете страни на пристанището, защото разстоянието не беше много голямо, а след това прокараха трето въже между тях. Работещият трябваше да се придвижва по него и да претърсва дъното със свободната си ръка. Флий работи твърде дълго — почти четиридесет минути. Не че й пукаше особено, но слънцето явно беше залязло, ако се съдеше по цвета на водата, и Дъндас вече трябваше да я е изкарал навън. Беше го натоварила с отговорността да взема решения и нямаше намерение да подронва авторитета му, но умората си казваше думата. Не е лесно да плуваш насам-натам, да преместваш тежестите по стената на пристанището, да пълзиш по дъното и да ровиш из тинята.