Флий гледаше изненадано екрана. Не беше сигурна какво точно е видяла. Стоя неподвижно известно време и, след като не можа да измисли нищо друго, стана и извади касетата. Остави я на малката масичка, после отдръпна ръка като опарена. Сърцето й препускаше. Мъчения. Това беше видяла. Мъчения. Защо Кайзер гледаше такива неща?
Някакъв шум я накара да се обърне. Устата й пресъхна. Кайзер стоеше на прага. Беше облякъл същата бяла риза, а в ръцете си държеше ножица за подрязване на храсти.
— Кайзер? — каза тя и го погледна подозрително. — Не знаех, че…
Той не отговори, само се усмихна тъжно. Това беше една усмивките, които сякаш казваха: „Винаги съм се надявал, че няма да се стигне дотам. Какво да се прави, животът е гаден“.
— Фийби — каза провлечено той. — Фийби, мисля, че е време да поговорим.
47.
Звукът от затръшването на вратата кара Моси да се поразмърда. Той отваря очи, примигва и с мъка извърта главата си встрани. Отърква очи в горната част на ръката си, за да вижда по-добре. Чуди се какво е привлякло вниманието му. Отвън не за пръв път спират коли. В шума на тази обаче има нещо различно. Може би тя е свързана по някакъв начин с него. Пежото?
Моси поглежда към вратата. Той очаква да светне лампа и да се появи Скини. В коридора има някой, но това не е Скини. Сърцето му започва да бие силно и монотонно. Страхът смразява кръвта във вените му. Той успява да го види. Някой се движи в тъмното, някой много нисък. Може би всичко е просто игра на сенките, а може би там наистина има някой.
— Хей! — прошепва Моси. — Кой е там?
Тишина. Той изтръпва, когато мисълта изведнъж го връхлита. Знае кой е там. Братът. Онзи, който взе бутилката с кръв от хладилника и я изпи. Значи все пак не е бил сам през цялото време. Братът е бил тук. Пулсът му се учестява. Моси е сигурен, че миризмата на чуканите ще привлече изродчето.
— Ей, мръсник! — просъсква той. Вие му се свят. Повръща му се и едновременно с това му се плаче. — Само опитай, мръснико. Ще видиш какво ще ти се случи.
Тъмната сянка, изглежда, го чува. Замръзва неподвижно, сякаш се ослушва.
Моси се подпира на лакти и леко се надига. Главата му се люшка, а зъбите му тракат.
— Ей, задник! — промърморва той. — Чакам те.
Сянката веднага реагира на думите му, като се свива на топка. Тишина. На Моси му е трудно да диша, но се опитва да се приготви за битка. Вдига глава и оголва зъби. Готов е да ухапе малкото копеле, ако се приближи. Нищо обаче не се случва. Сянката не се приближава. Вместо това се отдръпва назад и изчезва. Моси се взира в празното пространство. Главата му пулсира.
Не отделя поглед от вратата. Тялото му е напрегнато и диша трудно. Ще му се Скини да си дойде веднага. Ако в колата действително е бил той. Бори се със световъртежа, който е получил в резултат на усилията да се надигне. Накрая се предава. Познатата розовина изплува в очите му и го поваля.
48.
Въпреки инстинктите си той беше решил да не ходи при Кайзер Ндука. Докато стоеше на паркинга и гледаше Флий, Кафъри беше усетил, че е точно на ръба. Едно леко подухване на вятъра можеше да го изпрати в едната или в другата посока. Можеше да й помогне, а можеше и да продължи да върши обичайната си работа. Преди време нямаше да се разколебае от думите на някаква жена. Защо сега нещо му подсказваше, че се е предал съвсем лесно? Беше дал тържествено обещание, че ще разследва изчезването на някакъв наркоман. Наркоман, който бе толкова зает да продаде задника си, че е пропуснал да посети майка си. Все пак бе дал обещание и сега трябваше да помогне на Флий. Имаше чувството, че Ходещия мъж би казал нещо по този въпрос. Дори предполагаше, колкото и странно да изглежда, че бившият затворник би одобрил това негово решение.
Сега разглеждаше спалнята на Джона Дъндас. Тя беше малка, в нея имаше място само за един матрак и за голяма щайга, съдържаща чифт маратонки и няколко смачкани на топка фланелки. Най-горното стъкло на прозореца беше счупено, а върху дупката бяха залепени найлонови торби с инициалите на местния супермаркет. Торбите потрепваха под силните ветрове, които блъскаха петнайсетия етаж на жилищната сграда.