Той е твърде погълнат от мислите си, за да забележи, че сянката отново се е появила в коридора. Тя стои там и го наблюдава замислено с жълтеникавите си очи. Вероятно нямаше да помръдне, ако някъде не бе изскърцала врата. Сянката изчезва точно когато в коридора светва лампа. Вратата се затваря и се чуват приглушени гласове, изпълнени със злоба.
Моси повдига натежалите си клепачи. Вижда, че отвън има хора. Не един, не двама, а повече. По стената танцуват сенки. Чува приглушени заплахи и шум от боричкане. Има и друг шум. Отначало прилича на дрезгаво ридание, но после се превръща в тънък, протяжен вой. Вероятно пищи момиче.
— Не вдигай шум! — изсъсква някой. — Не вдигай шум, по дяволите!
Нещо тежко се стоварва на пода и внезапно настава тишина.
Моси вече е буден. Той се надига и се взира във вратата. От този ъгъл не се вижда нищо. Не може да разбере какво става в дъното на коридора. Само може да предполага, съдейки по шумовете. Този, който пищеше, вероятно вече е в безсъзнание. Някой се дави, а след това нещо се излива на пода — вода или повръщано.
Сърцето му подскача. Плаче му се. Моли се това да е бил Джона. Толкова му се иска да е така. Няма обаче да го посрещне с „добре дошъл“. Ще му крещи, защото копелето трябва да разбере, че вече е твърде късно. Нищо няма да се промени, каквото и да се случи, каквото и да направи. Нищо няма да се промени, защото той закъсня.
Кафъри мина през найлона и бързо влезе в дневната. С едната ръка държеше дървения прът, а с другата притискаше вътрешния си джоб. Там беше скътана полицейската му карта. Въпреки че изглеждаше спокоен, беше нащрек и готов за удар. Огледа стаята. Стоеше зад един голям, обърнат към телевизора диван. На екрана се виждаше как един млад мъж, облечен в зеленикава риза, се гърчи и крещи от болка. Човекът, който седеше на дивана, обърна голямата си глава към него.
— Кайзер Ндука? — Кафъри се опита да надвика крясъците, които ехтяха от телевизора. — Вие ли сте Кайзер Ндука?
— А вие кой сте?
Кафъри извади полицейската си карта и я протегна към него. Беше нащрек и ако се наложеше, щеше да го цапардоса с дървената тояга. Флий я нямаше в стаята. На пода имаше разглобен на части двигател, а на масата — градинарска ножица. Докато Ндука разглеждаше картата и бърчеше носа си така, сякаш се опитваше да усети миризмата й, Кафъри хвърли един поглед към ножицата. Ндука се отпусна на дивана.
— Разбирам — измънка той. Гласът му беше спокоен, леко тъжен. Сякаш съжаляваше, че се е получило така. — Разбирам.
Кафъри внимателно заобиколи дивана. На стената отсреща имаше отворен шкаф, в който бяха подредени около четиридесет видеокасети. Всяка една от тях имаше бял етикет. Той се наведе, взе дистанционното от масата и намали звука на телевизора. Тишината, която се възцари, беше почти толкова шокираща, колкото и крясъците. Мъжът на екрана продължи безмълвно да се гърчи. Ръцете му се движеха неестествено, а върху чаршафа се бе появило едно тъмно петно. Беше се напикал.
— Добре — каза Кафъри. — Какви са тези работи?
Ндука демонстративно сви рамене. Сякаш се налагаше да отговаря на глупави въпроси.
— Експеримент.
— Експеримент? — Кафъри стискаше дървения прът, а дланите му се потяха. — Извратен нещастник. Направил си този запис заради клиентите, нали? За да им покажеш, че стоката е истинска.
Ндука прокара ръка по челото си.
— Не разбирам за какво говориш.
— Показваш го на клиентите.
— Моля?
Кафъри стисна зъби.
— Това… тези — Той посочи видеокасетите в шкафа. — Тези записи ли даваш на клиентите?
— Те са много стари.
— Не ме интересува колко са стари, по дяволите. Не те питах това. Попитах дали ги даваш на клиентите.
— Младият мъж даде съгласието си. Такава беше волята му. Вероятно обаче човешката воля не означава нищо за теб. За мен е чест, че си дошъл тук, но ако искаш да ме арестуваш, арестувай ме заради онова. — Той вдигна ръка и посочи пристройките. — Заради магическите гъби, които отглеждам, заради марихуаната, канабиса и всички други неща. А ако искаш да знаеш, нямам нищо против. Публичността може би ще принуди университета да спре да ме тормози. Трябва да ме арестуваш за онези неща, а не за…
— Млъкни! — каза студено Кафъри. — Просто млъкни!
Ндука му се усмихна приятелски. Сякаш бяха седнали да изпият по чаша чай. Стана и съвсем спокойно протегна ръка към ножицата.