Този вид претърсване се наричаше защитно опипване. Опипване, защото всичко се прави с ръце, и защитно, защото водолазът трябва да е готов всеки момент да попадне на нещо опасно — счупено стъкло, рибарска корда и прочее. Понякога последното нещо, което очакваш да намериш, е това, което търсиш. Крак. Коса. Веднъж Флий откри един удавник, като бръкна с два пръста в ноздрите му. Тогава Дъндас отбеляза, че ако се беше опитала да направи такова нещо нарочно, нямаше да успее. Друг път тя измъкна с мъка на повърхността парче метална тръба, твърдо убедена, че това е кракът на скочилия преди седмица от моста Клифтън треньор по гимнастика. Всичко се обърква, когато си в тежък водолазен костюм и видимостта е само една педя. Щом достигна до вертикалното въже под понтона, само на два метра от мястото, където беше открила ръката, тя почувства облекчение.
Движейки се бавно заради умората, тя издърпа тежестта от тинята, измести я с един метър напред и отново я пусна. Тъкмо проверяваше дали въжето е изпънато и готово за следващия обход, когато усети, че кожата й настръхва. Не видя нищо, а и след това едва ли би се заклела, че е усетила нещо, но въпреки всичко внезапно и без никаква причина реши, че близо до нея има някой.
Извърна се настрани, измъкна ножа, който беше прикрепен към глезена й, и опря гръб в стената. Дишайки тежко, сграбчи вертикалното въже и размърда леко крака, за да стабилизира тялото си. Държеше ножа пред себе си, готова да посрещне евентуално нападение.
— Рич? — каза тя с разтреперан глас.
— Да?
— Има ли някой друг във водата?
— Ами… не. Не мисля. Защо?
— Не знам. — Държеше тялото си изправено, като движеше ръката си напред-назад. Въздухът в костюма се опитваше да се издигне на повърхността. Събираше се около врата й и я притискаше, замайваше главата й. — Мисля, че видях призрак.
— Какво става?
— Нищо. Няма нищо — каза тя. Главата й пулсираше. Шамандурата можеше да издържи тежестта на човешко тяло, така че при нужда Флий щеше бързо да се изкатери по въжето. Опитът, който имаше обаче, не й разреши да се изстреля към повърхността. Тя чакаше и се взираше в мрака, като държеше ножа пред себе си. Каза си наум: „Това е пристанището. Бристолското пристанище“. Даде си сметка, че на практика не е видяла нищо. Изнизаха се още няколко минути, през които въздухът в бутилките постепенно намаляваше. След като нищо не се случи, пулсът и дишането й се нормализираха и тя прибра ножа. За всичко беше виновна случката в кабинета на баща й миналата нощ. Изобщо не беше смешно. Изобщо. Тя се успокои и наклони тялото си напред. Въздухът в костюма се насочи към краката й и стягането около врата изчезна. Реши да изчака още малко.
— Дъндас? Там ли си?
— Добре ли си, сержант?
— Не, не съм — каза тя и си помисли, че е станала параноичка и има халюцинации. — Вече четиридесет минути ме държиш тук. Не е ли време да излизам, а?
5.
След инцидента кабинетът на баща й стоеше заключен. Флий знаеше къде е ключът — окачен на пирона в килера, но така и не намираше кураж да го използва. Бяха изминали две години от инцидента, а тя все още не можеше да се реши да влезе в стаята, в която баща й обичаше да се усамотява. В първите дни след инцидента брат й Том често ходеше там, опитваше се да осъзнае случилото се, но сега вече дори не припарваше до него. Всички разбираха колко тежко приема загубата на родителите си. Приемаше я дори по-тежко от Флий, а като се имаше предвид какво се случи с него по време на инцидента, не беше изненадващо, че съвсем престана да говори за тях.
Така накрая се наложи Флий сама да свърши това. Беше една слънчева утрин, два дни преди ръката да бъде намерена в пристанището. Телевизорът в кухнята работеше, а Флий претърсваше шкафовете в килера. Опитваше се да намери старата синьо-бяла тава с капак на дупки, в която майка й правеше пандишпан. Тъкмо се бе протегнала напред, когато нещо я накара да погледне встрани. А там, проблясвайки на пирона, стоеше ключът. За момент тя остана неподвижна, с протегнати напред ръце в тъмното. Гледаше го. Стори й се, че се опитва да й каже нещо. Вероятно се опитваше да й каже, че моментът е настъпил.
Къщата, в която родителите й живяха в продължение на тридесет години, беше паянтова и доста разхвърляна от архитектурна гледна точка. Състоеше се от четири отделни къщички, строени през осемнадесети век и впоследствие свързани една с друга. Цялата конструкция беше дълга около тридесет метра, през средата й минаваше дълъг каменен коридор, а покрай нея се точеше един изровен черен път. Кабинетът се намираше в края на коридора и когато стигна до него, Флий усети, че коленете й леко треперят. Застана пред вратата. Чувстваше се като Алиса в Страната на чудесата. Стискаше ключа в едната си ръка, а с другата се подпираше на вратата. Опря нос в масивното дърво и усети миризма на мускус. Баща им не ги окуражаваше да влизат вътре. Флий обаче знаеше какво има зад вратата — каменни зидове, открити греди и рафтове с книги, покриващи плътно три от стените. Имаше и един стар библиотекарски стол, който баща й прибутваше с крак насам-натам из кабинета. Като че пак беше пред очите й. Виждаше как старите му, залепени на няколко места очила, се плъзгат по носа му, докато той се взира в гръбчетата на книгите си.