— Ти я отвори! — Нещо се гърчеше под гръдната му кост. — Давай! Отвори я!
Ндука притисна слепоочието си с показалец.
— Е, щом трябва.
Ндука пристъпи напред и бутна вратата. Отвъд нея имаше малка, добре осветена стая, която беше отрупана с книги. Заради бюрата и шкафовете вътре нямаше много място, но Флий беше успяла да се намести удобно. Носеше черен пуловер, а косата й беше вързана на опашка. В скута й имаше купчина листи. При отварянето на вратата тя се обърна и ги изгледа изненадано.
— Ти? — каза тя и примигна. — Какво правиш тук?
Кафъри не отговори. Каза си, че не му пука и изобщо не се интересува от нея. Каза си го бавно, докато стоеше със затворени очи и усещаше как слънцето огрява клепачите му „Изобщо не ти пука дали тя е жива, или не.“
51.
Той беше последният човек, когото Флий очакваше да види тук. Кафъри стоеше в оранжерията на Кайзер и държеше някакъв дървен прът. Ризата му беше прашна. Изведнъж, докато четеше старите документи, които Кайзер й беше дал, и с ужас разбираше, че всичко това по някакъв начин е свързано с баща й, стаята изведнъж се бе изпълнила с въздух и светлина.
— Кайзер? — попита тя.
Лицето на професора беше безизразно, като това на Кафъри. Двамата като че ли се бяха карали жестоко. Очите на детектива бяха влажни и някакви емоции се опитваха да си прокарат път към тях. За момент й се стори, че изглежда тъжен. След това си помисли, че това не е тъга, а гняв и той иска да й удари шамар. Най-накрая лицето му доби хладно изражение. Сякаш единственото чувство, което изпитваше към нея, беше презрение. Той се отдръпна от вратата и се обърна към оранжерията.
— Какво правиш тук? — попита тя, след това остави листата и се изправи. — Как се озова тук?
— По дяволите — измърмори той. — Никога няма да свикна с това, че хората лъжат.
— Какво? — каза тя и го последва. — Какво искаш да кажеш?
Кафъри обаче не я слушаше. Хвърли дървената дръжка на пода, после сграбчи ръката на Кайзер. Преди Флий да разбере какво се случва, той грубо избута професора в малката стаичка. Кайзер не му се противопостави и дори не възрази, когато Кафъри затвори вратата и врътна ключа.
— Хей! — извика тя и го хвана за ръката. — Какво си въобразяваш, че правиш?
Той дръпна рязко ръката си, за да се освободи, след това прибра ключа.
— Млъквай, или ще го последваш. — И се отправи към коридора.
Флий остана неподвижна за момент. Не можеше да повярва на очите си.
— Ти каза, че ще търсиш Джона. Ти обеща. Какво правиш тук? — каза тя и тръгна след него.
Той не й отговори. Вместо това влетя в кухнята и започна да отваря шкафовете. Оглеждаше навсякъде.
— Какво правиш? — Тя застана на прага. Гледаше го изумено. — Какво търсиш?
Кафъри не й обърна никакво внимание. Отвори вратата на сервизното помещение и започна да разбутва складираните там кашони и торби.
— Попитах те какво търсиш?
— Тялото на Мелоус. — Той мина покрай нея и отиде в коридора. — Помниш ли го? Момчето с отрязаните ръце.
Флий гледаше втренчено, докато той се изкачваше бързо по стълбите. В първия момент не можа да разбере за какво става въпрос, но след това се окопити.
— Мелоус? — каза тя и тръгна след него. Настигна го на горния етаж, където той отваряше вратите, дърпаше завесите и ровеше в гардеробите.
— Защо мислиш, че той е тук?
Той влезе в банята, срита облицовката на стените, после провери съдържанието на шкафовете.
— Твоят приятел е посещавал мястото, където са видели Мелоус за последно. А и ти очевидно знаеш какви записи има Ндука. Странно е, че един полицейски служител има информация за тях.
— Записите? — Тя облиза пресъхналите си устни. — Да, да, знам. Но те са…
— Мъчения. Измъчват някакъв човек.
— Но не и Мелоус.
— Сигурна ли си? — Той отиде в спалнята и започна да си проправя път през купищата дрехи и книги. Погледна под леглото, след което отвори вратата на гардероба. — Да не би да искаш да ми кажеш, че в онзи шкаф няма касета със запис, на който се вижда как отрязват ръцете му? Това ли искаш да ми кажеш?
— Това са стари филми. Заснети са през осемдесетте години.
— И той така каза.
Флий влезе в стаята и затвори вратата зад себе си. Така се чувстваше по-комфортно. Отиде до леглото и седна рязко на него. Започна да масажира слепоочията си, като мислеше за думите, който бе изрекла майка й: „Това, което е направил, наистина е неморално, ако се интересуваш от мнението ми. Възмутително. Нечовешко“.