— Да. Това показва какво уважение изпитват някои хора към него. Не е ли така? Сам по себе си Токолоши не представлява опасност. Той обаче е чирак на магьосниците и, когато попадне под влиянието им, човек трябва да се пази от него. В такъв случай трябва да се вземат специални мерки. — Кайзер вдигна една книга. — Този човек твърди, че е сгазил с камиона си Токолоши. Фалшив е, разбира се, но много сполучлив. Не е изненадващо, че много хора се връзват.
Кафъри взе книгата и очите му се ококориха. Съдейки по това, Флий достигна до извода, че на снимката има нещо чудовищно.
— Мога ли и аз да погледна?
Той й подаде книгата. Някакъв мъж държеше в ръцете си малък, изсъхнал труп. Толкова беше смачкан, че приличаше на тъмна палачинка. По пътищата на Съмърсет също можеха да се видят подобни неща. Зайци или язовци обаче. Тъмните ръце на съществото стърчаха като криле на ангел, а смачканата му глава беше извита настрани. Докато гледаше изкривения труп, Флий усети, че я полазват тръпки.
— Един мой бивш колега от Нигерия се добра до трупа — каза Кайзер. — Плати за него три хиляди ранда. Голям пазарлък паднал. В крайна сметка се оказа, че върху тяло на павиан са поставили човешка глава, а след това са изгорили останките и са ги изсушили на слънце. Мисля, че проведоха полицейско разследване, но така и не стана ясно чия е главата. Предполагам, че са я взели от нечий гроб.
— Това в Южна Африка ли се е случило?
— Да.
— Токолоши характерен ли е за Южна Африка?
— Водни духове има из целия континент. Носят обаче различни имена, също като бога на крокодилите. В Южна Африка, Малави, Мозамбик и Зимбабве той е известен като Токолоши.
— Кажи ми за традицията да му се предлага купа човешка кръв?
— Човешка кръв? Да. Доколкото си спомням, това се прави в източните провинции на Южна Африка.
Кафъри изсумтя.
— Благодаря — каза той. Затвори книгата и се изправи, а след това показа мобилния си телефон на Кайзер. — Има ли сигнал някъде наблизо?
— На север от долината има предавател. Аз не използвам мобилен телефон, но са ми казвали, че от задната част на къщата може да се осъществи връзка. Мини през оранжерията.
Изражението на Кайзер се промени, когато Кафъри напусна стаята. Сега той изглеждаше объркан и отпуснат. Двамата с Флий мълчаха известно време. Тя гледаше унилите му очи и голямата му глава и си мислеше на какво й беше заприличал, докато стоеше на прага — на човек с животински череп. Беше смятала, че са близки, но сега се чудеше дали го познава достатъчно добре.
— Записите — каза най-накрая тя. — Баща ми знаеше за тях, нали?
Кайзер въздъхна, наклони глава и кимна едва забележимо.
— Не мога да те лъжа, Фийби. Да, знаеше.
— И той ли участваше в експеримента? Чух ви да говорите за него в нощта преди инцидента.
— Не трябва да говорим за тези неща. Дейвид го няма. Той вече не може да ти обясни.
— Не — каза рязко тя. — Не може.
Кайзер се размърда в стола си.
— Е? Заради това ли дойде?
Тя не отговори. Не искаше да му казва, че са открили телата на родителите й или да го пита как майка й е разбрала за това. Не искаше да говорят за ибогаина или дали е използвала компютъра, докато е била под влиянието на наркотика. „Не, рече си тя, нищо няма да ти кажа. Ти спомена, че има пътища, които трябва да извървя сама, и беше прав. Пътят е дълъг, а в този момент аз не ти вярвам.“ Тя затвори книгата и снимката на ужасния мъртъв Токолоши се скри под кориците.
— Фийби? — каза Кайзер.
Тя стана, излезе от стаята и тръгна да търси Кафъри.
Той притискаше телефона към ухото си и гледаше към долината. След като приключи разговора, се обърна към нея.
— Какво? — Устните му се размърдаха зад стъклото. — Какво има?
Тя отвори вратата на оранжерията и застана под слънчевите лъчи. Вътре миришеше на плесен, окосена трева и тор. Кафъри все още трепереше, съвсем лекичко.
— Добре ли си?
Той кимна.
— Какво има?
— Нищо.
— Нищо?
— Помислих, че си в беда. Сгреших. Представих си, че влизам и те намирам…
— Да?
Той прехапа устни и й хвърли кос поглед. Въпреки че върху лицето му падаше сянка, тя го виждаше достатъчно добре. Не можеше да откъсне поглед от него. То беше напрегнато, уморено и умърлушено.
— Не сега — каза той и погледна към хоризонта. — Не сега.
Тя примигна и се опита да не гледа втренчено.